Хари Потър творчески турнир №2: Произведение 7

Произведение 7
Миг

От Т. 


Събуди се в малките часове на нощта, тишината го обгръщаше сякаш с двете си безмилостни ръце, притискаше го към леглото и не му даваше каквато и да е възможност да си поеме дъх. Пот се стичаше от челото му, искаше му се да извика, но нещо го възпираше. Студ и горещина го обземаха едновременно – за момент неосъзнатата му все още хипохондрия се разкрещя истерично, че краят наближава и всякаква съпротива е излишна. Прииска му се да стане и да си сложи още дрехи, тресеше го, но мина доста време преди да успее да преодолее пристъпа. Когато се получи да се изправи сякаш достатъчно, че да прецени с какво разполага в близкото си обкръжение осъзна, че няма сили да се отдалечи от леглото. Всичко, което намери до себе си, колкото и разочароващо да звучеше, бе чифт сритано до леглото бельо и един, само един (по дяволите!), зелен чорап – цвета на неговия дом, домът, в който са били разпределени и учили родителите му, роднините му, поколения наред. Обу чорапа и се почувства още по-изтощен.

Паниката го приковаваше към леглото все повече, обаче в нея имаше и някакъв лъч на болезнено прояснение. Имаше го! Най-накрая... Отговорът на въпроса, който не му даваше нито да заспи, нито да бъде напълно буден. Спасение и проклятие едновременно. Помисли си колко елементарно решение бе намерил. Съобразителността му, с която се гордееше донякъде, не го беше предала и този път. Отворила се беше възможност, а какво щеше да прави с нея нямаше ни най-малка представа. Ако се възползваше от ситуацията щеше да има един миг на... и той не знаеше на какво точно. Любопитството го изяждаше отвътре, караше го да се чувства все едно ще изгуби съзнание всеки момент, както когато беше опитал и повърнал от онази разгазирана мъгълска бира, която нямаше никаква представа кой  и как беше внесъл нелегално на територията на училището, с която така „щедро“ го бяха почерпили в първи курс. Скапани префекти! Само в най-тъмните часове на нощта, насред влагата и безсърдечността на подземието си позволяваше да даде израз на емоциите си. Дълго време след като все пак извърши онова, с което мислеше, че ще донесе само разруха, не можа да си даде сметка какво се случи всъщност. Но знаеше едно – никога душата му не е била така празна преди. Не се беше чувствал така нещастен през целия си кратък живот досега. А причината беше чудовищна. Ако кажеше на глас, с едно изречение дори онова, което не даваше покой на душата му, би било по-болезнено, отколкото да бяха измъчвали тялото с проклятието Круциатус.

Имаше усещането, че ако събере сили и го произнесе на глас, ще го пратят в Св. Мънго до няколко часа и даже най-сложните отвари не биха могли да му върнат разсъдъка обратно.

Блуждаеше в ничия земя, във водовъртеж от противоречиви емоции, а нямаше и най-малка възможност да сподели онова, което го правеше така безсилен. Ха! Та ако кажеше на някого щеше да последва вълна от... Нямаше смисъл даже да си представя какво би било. Най-просто казано - щеше да се превърне в срама на семейството, щяха да го обезнаследят без да се замислят и да го зачеркнат от стената. Изменник, предател, позор. Това обаче не беше най-големият му проблем. Онова, което последва след края на начинанието му беше по-страшно от всеки кошмар – никога не беше си представял, че ще отиде толкова далеч и че той сам ще провокира нещо толкова опасно.


През целия следващ ден се опитваше да избягва всички под претекст, че ще учи в библиотеката. Беше възмутен от собствената си липса на въображение, но се утеши с идеята, че все някой ще си помисли, че има среща с поредната четвъртокурсничка и ще се натискат преди вечеря в някоя тъмна част на коридорите около стълбищата. Такива места в Хогуортс имаше в огромно количество. Колкото и да не му се искаше да си признае той обичаше замъка – вече пет години се мъчеше да си втълпява, че хубавите времена ще дойдат, когато излезе от тази дупка, пълна с всякакви отрепки. Ползваше се от популярност сред момичетата, а и връзката му с Оливия беше нещо като обществена тайна, която той лично се беше погрижил да разпространи. Едва ли би спечелил одобрението на баща си с подобни действия, но пък в сравнение с онова, което се канеше да направи (най-лошото бе, че вече имаше и план за действие) всичко беше просто като игра на куидич.

Когато приключиха часовете, по време на които не само, че не чу и не запомни нищо, но и успешно загуби десет точки за Слидерин (беше се загледал през високия продълговат прозорец, в нищото), се прибра в подземието,  премина през общата стая, като влизането му не предизвика нищо повече от няколко зле прикрити въздишки (жалка работа!) и се отправи към тоалетните, където му отне по-малко от очакваното време да сътвори нужната отвара.

Решението бе взел неусетно, когато тя мина покрай него по време на едно от следобедните междучасия и му хвърли обичайния „разкарай-се-от-пътя-ми-мазна-Слидеринска-отрепка-такава“ поглед. В името на Салазар, искаше му се да я прокълне с някое от любимите си заклинания, на които го учеше леля му, които той пазеше само за мъгъли и мътнороди. Особено за мътнороди! Беше му толкова противна, че се закова на едно място, когато тя го подмина с жалкото си вирнато носле и нещо като полъх от парфюм остана да му напомня за присъствието й. Затвори очи, несъмнено от отвращение. Представи си я как се прибира в общата стая на нейния дом, оттам с бързи  крачки влиза в спалнята на момичетата, затваря вратата, изважда книгите от чантата, съблича си наметалото, което внимателно се свлича надолу по извивките на тялото й и пада на пода с характерен звук за меката материя, и се просва леко на леглото, изпъва ръце над главата си и ги поставя зад врата си, крак върху крак, за да се взира замечтано в плаката на Зак Ефрон (какъвто несъмнено  притежаваше!), прилежно закрепен с магия на отсрещната стена. Възмущението му от факта, че той самия знаеше кой, в името на Салазар, е мъгълът Зак Ефрон (и защо той се радваше на необяснима за него популярност след представителките на мътнородите в училището) го накара да се извади със силно, рязко вдишване от унеса и да продължи нататък по коридора с несигурна крачка.

Не смееше да седне на пода в леденостудената самотна тоалетна, колкото и да се чувстваше отпаднал. Инсомнията си играеше зловеща игра със съзнанието му. Когато приключи с отварата оставаше само едно – да набави косъм от този, от чиято визия (колкото и противна да му беше), искаше да се възползва за около един час. На следващия ден се сдоби с  няколко – случайно се сби с нищожеството на път за Голямата зала. Двамата с нея вървяха заедно и ръцете им се докосваха почти, но се правеха, че нищо не се случва. Моментът продължи прекалено дълго, за да му се хареса. На неговия Слидерински поглед не убягваше нищо! Не му трябваше много, за да провокира гадината, а и сам се бе отървал сравнително леко – само няколко охлузвания, едно счупено и две пукнати ребра, разместена челюст… струваше си!

Отварите винаги му се бяха отдавали, така че нямаше съмнение - всичко беше готово. Сега оставаше само да чака един месец, за да се получи отварата, преди да добави косъма. Започна обратно броене. Оставаше му по-малко от месец.

Дните се нижеха, а състоянието му се влошаваше. Редуваха се моменти на хиперактивност, когато изяждаше невъобразими количества храна наведнъж, с цели дни и нощи на абсолютна липса на енергия и желание за каквото и да е. Инсомнията и почти постоянният глад в тези периоди го съсипваха. Беше нащрек, но не виждаше нищо. Късната есен мина покрай него, постоянните дъждове и влага не помагаха никак на задълбочаващата се обсесия. Лабиринтът от чувства, които, колкото и да не му се искаше да признае, бяха невероятно противоречиви, го погълна. На негово място малко хора биха намерили сили да стигнат до края.

Желанието беше толкова силно - идеята да отмъсти, да направи нещо, което най-вероятно щеше да има тежки последствия за нея – да я изключат от любимото й училище, да я опозорят публично, тя това заслужаваше! Място в привилегирования магически свят за такива като нея нямаше – в моменти на трескав делириум (или кошмар, не знаеше кое от двете) си представяше как тя е пред цялото училище, всички й се смеят, сочат я с пръст, изгонена е от училището, мъгълският свят я зове обратно. Ще си тръгне от училището и триумфът на чистокръвните ще е велик! Такива фантазии, които не бяха рядкост за него напоследък, щяха да са съвсем в рамките на нормалното, разбира се, ако не присъстваше един доста притеснителен елемент в тях – винаги, когато я видеше в сънищата си, тя му се усмихваше кротко и протягаше ръка към него. Искаше той да я последва, което, разбира се никога не се случваше, защото той се събуждаше рязко и…

Колкото повече зачестяваха внезапните събуждания през нощта, съпровождани безмилостно от невъзможността да си поеме дъх, толкова повече самочувствието му страдаше. Приятелите му, ако въобще можеше да нарече така тази банда глупаци, с които родителите му бяха настоявали той да общува – с тях и с никого другиго, почти престанаха да общуват с него. Не че това беше нещо извънредно само по себе си, но започваха да се появяват клюки, които той не се занимаваше да изслушва даже, от доброжелателите, които така охотно искаха да му ги доложат. Търсеха компанията му само по време на часовете по отвари, за да им подсказва, но не получаваха отговор и на настойчивите си въпроси.  

Събуждане по средата на нощта, наркотично изпращане извън границите на рационалното, маниакално търсене на обекта в пространството – трябваше да я вижда, за да е сигурен! Да се увери, че не сънува, че тя или го игнорира, или го поглежда презрително за части от секундата и после бързо отмества погледа си, но във всеки случай не му се усмихва! Това беше най-важното! Защото ако това се случеше стрелките на часовника спираха вечния си живот, нямаше дати, нямаше сезони, войни, раждане, смърт или живот. Сънищата ставаха реалност, а реалността потъваше в пелената на съня – бяла и чиста. Когато усмивката й се появеше бе ясно, че той сънува, реейки се в черния лепкав кошмар, чакащ да се събуди, да подскочи в леглото, без да знае къде се намира. Страхът му го завладяваше и денем и нощем и нямаше да го напусне, докато не извършеше онова, което бе започнал. Път назад не намери, колкото и да търсеше.

Параноята и манията за преследване го завладяваха осезаемо. На втората седмица изпита неописуем страх да не проговори по време на сън, да не каже името й, защото щеше да предизвика метеж и скандал в спалнята, който оттам щеше да премине в общата стая, умножен по хиляда, да завладее замъка, че и до родителите му да стигне. Затова си правеше една много миризлива отвара, за чийто съставки плащаше прескъпо (от началото на учебната година беше похарчил скандалните седем галеона и шест сикли), но пък тя го изпращаше някъде далеч, в щастливо и безтегловно пространство, където ги нямаше родителите му, нямаше очаквания или изисквания, нямаше Хогуортс, нямаше противни, заемащи прекалено много от времето му мътнороди. И сънища не се появяваха, нямаше спомени, чистотата го привличаше, зовеше го по име,  и най-важното – нея я нямаше там! Нямаше никого всъщност.

Навън времето беше станало подходящо за кънки на лед, снегът весело прехвърчаше около училището, зачервени първокурсници се биеха със снежни топки, смях и радостни писъци огласяха училището. Такива първични удоволствия бяха, естествено, под достойнството на всеки уважаващ себе си Слидеринец, а тази година той даже не ги и забеляза (обикновено седеше с приятелите си и наблюдаваше надменно всички участници в това издевателство над сетивата, като, той поне, си даваше прекрасно сметка колко му се тича и играе, но достойнството и гордостта не позволяваха такива своеволия).


Прекара си трите седмици след онзи първи болезнен момент на осъзнаване, в трескаво проверяване дали отварата е на сигурно място, далеч от любопитни и злонамерени очи. Част от него искрено желаеше да бъде разконспириран, да признае всичко, да бъде отведен в Св. Мънго, където му беше мястото, баща му публично да се отрече от него и всичко да приключи. Такъв сорт малодушие и слабохарактерност обаче той не можеше да толерира – достатъчно сила на духа му беше останала, а и винаги беше обичал и търсил сложни ситуации. Със сигурност щеше да намери изход и от тази. Щеше да намери.
  
Към края на третата седмица беше толкова отслабнал, че едвам се различаваше в огледалото (ритуалът да се погрижи видът му да е безупречен беше един от най-важните за деня). Моменти на хищническо безмозъчно преяждане не бе имал отдавна и даже веднъж се събуди в болничното крило, където (по-късно си припомни), му бяха изсипали в гърлото насила толкова отвари, че изпадна в безсъзнание за неопределен период от време. В безпределното нищо той летеше, свежият въздух го носеше на крилете на великолепен буревестник, високо в памучните облаци във всякакви цветове, разперил ръце сякаш да за да напълни дробовете си с чистота...

Събуди се с крясък! Изправи се на лакти в леглото. В болничното крило ли беше? Нямаше я силната миризма на отвари, суетенето на лечителката, тишината го прегърна, но не беше нежна прегръдка. Рязко отвори очи. Намираше се в спалнята си, в подземието. Тъмнина и мухъл. Ох! Около него хъркаха другите момчета, никой не се бе събудил. Слава на Салазар! Завидя на съня им, искаше му се да спи спокойно, без сънища, като мъртъв. Как се чувстваше? Там ли беше още онова усещане, разположено от лявата страна на гърдите, високо, затягащо колана на времето около него, затискайки го все повече? Вдиша, издиша. И още веднъж. И още веднъж, докато не изпита желание да повърне (най-вероятно нямаше какво).

Интересно усещане е да малтретираш психически сам себе си, мазохизъм в чист вид, самобичуване в тъмнината на спалнята. Самоомразата от появилата се извънредна ситуация, се смесваше лицемерно със запазената марка наследствен нарцисизъм. Трябваше да се действа, при това незабавно. Да постави родителите си и всичко, на което са го учили, всичко, което имаше и носеше в кръвта си на едната страна на везната, а на другата – нея, отмъщението, задоволството.

Стана от леглото и се запъти решително към тоалетната. Отварата го чакаше там, непокътната, незабелязана. Един поглед стигаше, за да разбере, че е е време (даде си сметка, че беше изкарал поне четири дни в болничното крило). Всичко се случваше като на сън – косъмът на скапания й приятел сякаш по собствено желание падна в отварата. Разбърка я. Миризмата му се стори непоносима изведнъж – не беше учудващо - отварата очевидно усещаше неговото отношение съм членестоногото. Нищо, струва си всяка капка. Изсипа достатъчно количество в малката бутилка и я прибра в джоба на пижамата си. Как ще се отърве от останалото щеше да мисли по-късно. Прибра се в стаята си и падна от умора на леглото, но съня така и не го настигна до сутринта.


На закуска хапна малко, но мислите му бяха другаде. Тя седеше недалеч от него, разговаряше с приятелите си. Беше щастлива. Последната мисъл му причини болка - тя нямаше право на щастие! Родителите и роднините му винаги му бяха втълпявали колко е важно светът на магьосниците да е чист. Чистота, това искаше, за това копнееше! Тя се изправи, беше приключила със закуската – ароматен чай и прясно изпечени кроасани. Беше изчакал да види какво ще закусва тя, за да вземе от същото – бе нещо като ритуал за него от много време насам. Така и не намери рационален отговор на въпроса защо го правеше, а и дълбоко в себе си чувстваше, че отговорът едва ли ще му хареса. Можеше да има каквото си иска за ядене, а и от всичко по принцип – родителите му винаги го насърчаваха да харчи, да прахосва даже. Изобилието беше нещо, с което беше свикнал и което не подлежеше на съмнение. То беше негова привилегия! Но какво избира да консумира тя беше нещо повече от важно – трябваше да знае какво усещат сетивата й. Стигаше се и до крайности, разбира се, но можеше да се каже, че крайностите бяха по вкуса му. Много! Веднъж  я бе видял да яде някакъв мъгълски десерт – на опаковката пишеше Марс. Очевидно родителите й го бяха пратили и той заключи, че очевидно й е любим, щом като са си направили труда. Възмути се негласно на сравнението на бога на войната с нещо за ядене, при това сладко. (Скапани мъгъли, принизяват всичко и го правят непоносимо отегчително!) Знаеше, че е десерт, защото му се наложи да го поръча по много нелегални начини (абсолютно задължително беше да знае какво има тя, какъв е вкусът на онова, което очевидно я зарадва толкова!) и сега половината му нощно шкафче беше пълно с тях. В първия момент му се струваха безвкусни и непонятни, но скоро се пристрасти към тях и сега му ги носеха редовно. Понякога, когато не можеше да заспи си хапваше по един Марс (името го караше да се чувства като античен бог по някакъв начин – силен, красив и недостижим!), а съчетанието от сравнително нови за него вкусове го успокояваше някак. Може би си внушаваше само, но нямаше как да разбере.


Когато тя стана от масата след закуска, той стана като светкавица заедно с нея. Време беше и решението беше нейно! Глупости, ти си виновен за всичко, поеми отговорност най-накрая! Един месец на трескава подготовка (или по-скоро на безсмислено притеснение и страх от несигурността. Не ставаш за нищо!) и вече бе готов да пристъпи към действие. Излагаш семейството си, под достойнството ти е! Тя несъмнено бе тръгнала или към библиотеката, или към някой час (по трансфигурация, може би – личеше си, че бърза). Глупав мътнород, не си струва да я преследваш, просто се върни обратно в мухлясалото подземието!!! Изпитваше вълнение, ситуацията не беше от най-привичните за него. Има легло в Св. Мънго с твоето име на него! Извади шишенцето с отварата с треперещи пръсти... Страхливец! Отвори капачката и я хвърли отривисто зад себе си. Откачен лунатик! Постави гърлото на шишето до устата си, усети непоносимата смрад, потисна вомитарния рефлекс и отпи известно количество от многоликовата отвара! Изплюй го, повърни и бягай назад, в името на Салазар! Преглътна с мъка и се скри в един от многото тъмни ъгли на замъка – промяната беше осезаема и болезнена, чакаше. Не разсъждаваш трезво и всички ще прозрат измамата!

Когато усети, че промяната е настъпила и разполага с час или по-малко, в зависимост от отварата, той оправи косата си (рефлекс, но и необходимост без значение от ситуацията – ЧАК толкова зле нямаше нужда да изглежда!), и се отправи в правилната посока – парфюмът й беше неговият ориентир, невидимото й аз го водеше безотказно. Няколко ученика го загледаха по пътя (със сигурност са разкрили измамата!), но той продължи. На прага на класната стая нервите му почти се сринаха, задъха се и студена пот изби на челото (беше челото на врага, не неговото!). Какво щеше да прави сега, в решаващия момент? Тогава я видя, беше се обърнала към вратата, където той бе застанал (неподвижен, вцепенен) и търсеше някого, напрягаше се да го види. Всеки момент той щеше да нанесе победния удар и да я унизи пред очите на всички, да я злепостави; ще я изхвърлят от училището и кошмарът му ще приключи веднъж завинаги. Светлина, свобода. (Може би все пак неговите действия бяха в полза на всички чистокръвни и един ден ще му благодарят...) Но не още.

В този момент тя го забеляза.

Когато тя повика по име този, за когото той се представяше, но не беше, изпита странно колебание в краката. Те тръгнаха преди него - ляв, десен, ляв, десен. Така! А сега какво? Тя му показа мястото до нея - седна. Сърцето му биеше по-силно, отколкото той можеше да понесе (и тя го усеща, идиот такъв!). Нямаше учебници, държеше се неадекватно, всеки момент щяха да разберат, че това е ТОЙ, Слидеринския принц, наследникът на горд род - нещастникът тръгнал да се доказва на всяка цена... Беше готов да си тръгне, да побегне и да броди из горите до края на жалкия си живот, но близостта с нея беше опияняваща, топлината й му действаше като сънотворно. Прозя се. (Не мога да повярвам, сериозно?!?) Тя отвори учебника и го настани на чина в пространството между тях двамата (Защо? Трябваше публично да ме изложи, че съм дошъл неподготвен, така се прави!).  Отварата нямаше да поддържа този външен вид до края на часа, а и истинският носител на този външен вид можеше всеки момент да го потупа по рамото и да съсипе всичко. Трябваше да импровизира, спешно! Тя се обърна към него (Край, това беше, тя е разбрала и сега ще ме изобличи!) и въздъхна. Той се потеше обилно и едва преглъщаше (Да издаде какъвто и да било звук беше немислимо). Не можеше ли просто да си....

Сложи ръката си върху неговата (КАКВО, В ИМЕТО НА САЛАЗАР...????). Всичко е наред, аз ще ти помогна. Шепотът й беше като мощен удар право в сърцето му. Силен, безмилостен, НЕ! Рязко вдигна глава и я погледна в очите. Тя също го гледаше, примигна бавно. После още веднъж. (Миглите й бяха възхитителни, очите й – сияйни, Зак Ефрон не заслужаваше тяхното внимание!) Беше неестествено красиво, не можеше да повярва на очите си!) И тогава тя се усмихна. (Сънувам... СЪБУДИ СЕ!!! СЪБУДИ СЕ СЕГА!!! СЪБУДИ СЕ ВЕДНАГА!!!! ЗАЩО СЕДИШ???) Топлина се разля по цялото му тяло. Часовникът бе спрял, сърцето му не биеше, последният му удар бе останал в миналото, очакваше смъртта. Не можеше да откъсне поглед, чистотата й докосна всяка клетка на тялото му. Вечността го настигна, докосна го и си замина за секунда, а той изживя векове. Бъдещето му мина на лента пред очите му. Умираше, но как? Един миг му се стори като един живот, само че различен от неговия. Защо не можа да изпълни отмъщението си, нали за това бе дошъл. (Казах ти, че си позор за семейството!)… (МЛЪКНИ!!!) Тялото и съзнанието му го предадоха. Оставаха броени моменти, докато отварата престанеше да действа, БЯГАЙ!

Професорът влезе и тя отдръпна деликатно ръката си от неговата, отмествайки погледа си. Той използва суматохата, докато всички подготвят необходимото за часа в последния момент, професорът вече минаваше до тях, поздравяваше по име. В изблик на отчаяние тръгна обратно към вратата. (Беше ли се провалил?), наведе се до земята сякаш търси нещо, и се изплъзна от очите на всички. Не се обърна, смело мина през вратата и забърза нанякъде. (...) Ако бе закъснял и със секунда щеше да се сблъска с истинския й приятел на входа на залата (Закъснял, както винаги...).

Тичайки по коридорите (нямаше значение посоката!) усети как започна да връща истинския си вид. Беше болезнено, но това само го накара да повярва, че е още жив и определено не сънува. Тичаше, задъхан, когато несъзнателно се спря зад едни рицарски доспехи. Свлече се на земята, причерня му пред очите, опита се да си поеме дъх. Дишай, издишай, дишай, не! Обхвана лицето си ръце, беше мокро. (Пот навярно?) Нямаше как да го видят там, коридорът беше пуст, всички бяха влезли в часове, тишината го обгърна. Нещо се случи с лицето му, внезапна и непозната конвулсия и той протегна трепереща ръка, докосна с пръсти устните си.

Усмихваше се!

Коментари

  1. Може би щеше да е добре да има ограничения относно дължината на произведенията, прекалено дълго и ми стана скучно.

    ОтговорИзтриване
  2. Този коментар бе премахнат от автора.

    ОтговорИзтриване
  3. Не искам да съм груба, но какво по дяволите прочетох!? Половин час се чудя някоя медицинска книга ли или "50 нюанса сиво"... доста дълъг "Миг"

    ОтговорИзтриване
  4. Доста странен разказ.Доста натоварващ и героя явно е с психични отклоненея,има доста подрастващи в блога и не мисля,че е редно да имат достъп до такъв текст. Редно е да се прави все пак някакъв подбор преди за се пусне тук. Лично на мен ми звучи като разказ на наркозависим или алкохолик. Странно ми е, не ми допада.

    ОтговорИзтриване
  5. За мен главният герой е шизофреник. Има маниакална, има депресивна фаза и чува гласове..😀 Но и много ми напомня на Сивиръс, Лили и Джеймс. Нека авторът сподели, дали това му е бил и замисълът. Благодаря!

    ОтговорИзтриване
  6. Разказът е много хубав. И който мисли, че героят е шизофреник не го е разбрал.

    ОтговорИзтриване
  7. Не миг, а цяла вечност...

    ОтговорИзтриване
  8. Ужас! Тотално зле, не стига че е адски дълъг , ами и е изключително натоварващо четиво. Още малко и секс разказ ще напише някой и ще се публикува.

    ОтговорИзтриване
  9. Абе като стил на писане се ядва, ама много моля хърмаяни да ми каже за аккво аджаба ставаше дума в него щом го е разбрала.

    ОтговорИзтриване
  10. Натоварващо =/= лошо.

    ОтговорИзтриване
  11. Вилорп, очевидно главния герой е влюбен, а не шизофреник. :)

    ОтговорИзтриване
  12. Хърмаяни всеки е бил влюбен, но този разказ определено описва нездравословно състояние , ако това е нормално аз съм вампир.Естествено всеки има мнение, уважавам и това че автора се е потрудил , но е малко тип Стивън Кинг, а не Роулинг.

    ОтговорИзтриване
  13. Страхотен разказ, емоционален и красив! А "хейтерите" да "хейтват" ;)

    ОтговорИзтриване
  14. Това заглавие само на мен ли не ми се връзва? "Миг" по-скоро "Вечност".

    ОтговорИзтриване
  15. Успех, дано да спечели.

    ОтговорИзтриване
  16. Интересно ми е да разбера за кого става дума в разказа? Не е Сивиръс,защото той никога не е искал да нарани Лили. Много е вероятно да е Регулус Блек, ако става дума за Лили все пак. Мисля си също и за Драко и Хърмаяни, което май е по-вероятно. Много добре предадени чувства. Изключително силно усещане! Стоях напрегната до края, браво!

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Хари Потър събития и турнири

Абонирайте се за новини, коментари и теории по email:

Популярни публикации от този блог

Петимата най-лоши преподаватели на Хари Потър

Творчески турнир №5: Произведение 5

Честит рожден ден, Джоан Роулинг! Честит рожден ден, Хари Потър!

Бънти, Тезей и кои други персонажи със сигурност ще се завърнат във "Фантастични животни 3"

ЧРД на Крис Кълъмбъс

5 проблема, които рейвънклоуци разбират

Наджини - обича ли лорд Волдемор змията си

Роулинг и Шекспир - препратки в Хари Потър

Жените, които мразеха жените: Дж. К. Роулинг и насилието

Защо трябва да благодарим на Лавендър