Хари Потър творчески турнир №2: Произведение 2

Произведение 2

Невидимият Марс

От Шербетово лимонче

Бяха минали вече цели четири години от както Марс Столърънс бе приет в Училището за Вълшебства и Магии Хогуортс. Бе разпределен в дома Грифиндор, досъщ като знаменития Хари Потър. Споделяха една обща стая, имаха едни и същи часове. Често сядаха един срещу друг на общата Грифиндорска маса. Въпреки всичко това, Момчето-което-оживя не му беше обелило и дума. Нито дума. Марс понякога си мислеше, че ако някой напишеше биография за Хари Потър, животът му в Хогуортс, приятелите му и съучениците му, то самия Марс нямаше да бъде и споменат. Той винаги минаваше между капките. Това бе началото на петата му година в Хогуортс. Трябваше да се потруди повече. Трябваше да го забележат.

Марс излезе от общата стая през портрета на Дебелата дама и необезпокояван се запъти към часът по отвари. Ако имаше нещо положително в това да е невидим, то бе че никой не се заяждаше с него. Никой не очакваше от него високи оценки, силни изяви или мнение по какъвто и да е било въпрос. Той бе една неутрална точица сред потока от ученици. Бе пристигнал пръв пред кабинета на професор Снейп. Когато бяха сами, останалите от дома Грифиндор наричаха професора само ’’Снейп’’. Марс не харесваше подобни безочия. Той уважаваше професора. Една от причините бе, че не спираше да напомня на Хари Потър, че всичко, което притежава той, е чист късмет. Марс би дал мило и драго Черният лорд да бе нападнал именно неговите родители, именно той да беше Белязания, именно него да възхваляваха. Той обаче нямаше този късмет.

Часът бе започнал. Професора го предаде по възможно най-кроткия, бърз и умерен начин. Всеки който имаше желание, би научил много от него. През оставащото време трябваше да пресъздадат отвара по избор, която са изучавали през изминалите години. Професора хладнокръвно бе уведомил, че всеки който сгреши дори една съставка, ще бъде изключен от училището. Марс знаеше, че това е извън възможностите на професора, но усети невиждано удоволствие от презрителния поглед, който беше отправен към Потър.

Десетки аромати се смесиха, въздухът в подземието натежа. Марс бе толкова вглъбен в антидота, който приготвяше, че късно забеляза учениците, вперели поглед в него. Усети как кръвта се насъбра в бузите му, как крайниците му олекнаха. Бяха го забелязали. Може би бяха удивени от способностите му по отвари. Сега всички щяха да станат, да ръкопляскат, да отидат при него. Дали щяха да забележат, че от мързел бе обул само един зелен чорап? Момчето бързо прикри голия си глезен с раница и зачака така полагащите му се хвалби.

Всъщност съучениците му гледаха момчето зад него. Хари Потър. Учудващо - бе се справил блестящо за пореден път тази година. Марс се почувства глупаво. Никой не го бе забелязал. Дори това, че професора не прие отварата на съученика му, понеже била от материала за шести курс и го наказа с 10 точки, не го накара да се почувства по-добре.

Реши да не влиза в останалите часове. Не вярваше някой да отбележи отсъствието му. Събу обувките и единствения си чорап и напук вървя бос до портрета на Дебелата дама.

- Къде си се разбързал така бос? Знаеш ли как ме уплаши с това шляпане? - разпищя се Дебелата Дама - Защо си в такъв вид? Не трябва ли да си в час? Не, не ми обяснявай. Кажи паролата.

- Седем галеона и шест сикли, моля.

- Не си ли много нагъл? - Гърлено се засмя Дамата.

- Много добре знаеш, че това е паролата!

Дамата въздъхна отегчено и го пусна да мине.

Когато влезе вътре ядно седна пред камината. До бележките с обяви, грифиндорската програма и известията относно куидичните тренировки, се усмихваше полугол младеж от изветрял плакат. Предполагаше, че има здраво тяло, но не бе сигурен - целият бе покрит с отпечатъци от червило. Доколкото бе чувал от момичетата, това бе За Кеф Рон или нещо подобно. Някакъв мъгъл. Мъгъл, който можеше да се похвали с повече внимание от Марс - почти чистокръвен магьосник. По негови изчисления имаше само двадесет и пет процента немагьосническа кръв във вените си. Ако някой някога го заговореше, първото нещо, с което щеше да се похвали, бе, че е чистокръвен.

Загледа се в пукащия огън в огнището. Звукът и приятната топлина го успокоиха и не разбра кога е заспал.

Събудиха го близнаците Уизли. Винаги бяха извънредно шумни. Държаха всеки да знае за присъствието им.

- Джордж, я стига си пил, дай и на мен!

- Добре де, добре! И без това тази мъгълска бира не си я бива. Пък и мирише на чорапите на Пърси.

Близнаците като че ли не обърнаха внимание на полузаспалият на пода Марс.

- Прав си. Това нещо е разгазирано. Според мен обаче мирише повече на чорапите на Рон. Усилията бяха напразни. Да бяхме вкарали бирен шейк.

Близнаците известно време се шегуваха все така гръмогласно, споменаха някаква Едноока вещица, след което излязоха от общата стая. Навярно бяха намислили поредната пакост. На Марс му дотегна. Беше се решил. Щеше да стане най-уважаваният ученик в Хогуортс. Най-харесваният. Щеше да се сприятели с надценявания Хари Потър. Или това, или щеше да го убие. Щеше да остане в историята като Този-който-уби Момчето-което-оживя.

Хари се събуди. Надигна се от леглото уплашен. Целият бе в пот, ръцете му трепереха, белегът го болеше. Напипа очилата на нощното шкафче и си ги сложи.

- Рон? - повика го притеснен Хари - РОН?!

- Какво? - Измърмори сънено Рон.

- Погледни ме. Бързо.

Рон се надигна от леглото и с едно отворено око бегло погледна Хари.

- Виждаш ли нещо необичайно?

Опасяваше се, че кошмарът е истински. Че той не е Хари, а някакъв си неудачник на име Марс.

Рон само поклати глава, измрънка нещо и заспа отново.

Хари си отдъхна. Беше си той.

- Никога повече няма да ям десертчета Марс. - Прошепна си, въздъхна и заспа доволно.