Хари Потър творчески турнир №2: Произведение 10

Произведение 10
Мечтите винаги могат да бъдат реалност 

От Йордана Минкова 

Разхождах се в един много дъждовен ден и търсех място, на което да застана, за да не подгизна цялата. Погледнах гарата, която се намираше точно пред мен, само на няколко фута разстояние. Влязох вътре и се огледах. Над големите тухлени колони, които се извисяваха високо, имаше дълъг и заоблен покрив, покриващ целият ,,Кингс- крос“. И тъй като бях много уморена, потърсих място, на което да седна, за да си почина. Не беше много трудно да открия пейката, която си стоеше самотна сред мнозинството от хора, които бързаха за някакви предполагам важни за тях задължения.
Седейки на въпросната пейка, реших отново да се поогледам наоколо. Нямаше нищо интересно. Само мъже, жени, деца и много възрастни хора. Всички те стояха и просто чакаха влака. А на мен ми беше скучно. Нямаше влак, който да чакам, нито пък бързах по важни задачи - просто седях и чаках нещо да се случи. За миг през ума ми мина мисълта да стана и да си тръгна. Така или иначе дъждът вече беше спрял.
Докато стоях спокойно и блуждаех из облаците, пред мен минаха някакви хора. На пръв поглед изглеждаха съвсем обикновени - бързащи, на вид притеснени и разговаряйки по между си. Помислих, че просто са семейство като всички останали. Видях един висок мъж с много руса, почти бяла коса, след него бързаше една средна на ръст жена, която изглеждаше много загрижена за децата, които с бърза крачка ходеха зад нея.
Предполагам, че и на теб би ти станало любопитно за къде толкова са се разбързали.
Това изглеждаше доста странно. Те не бяха облечени с дрехи каквито носеха другите хора, а с дълги палта, които се удряха в краката им и се влачеха по земята.
А аз само това и чаках. След странното им облекло и бързината, с която се движеха, нищо не можеше да ме спре да тръгна след тях. В главата ми минаваха какви ли не мисли. Имах съмнения, представях си различни неща, за които ако разкажех на някого, би ме помислил за луда. Но аз нямах друг избор. Трябваше да избирам между това да тръгна след чудатото семейство, следвана от фантасмагориите, въртящи се в главата ми или да остана на пейката и след дълго бездействие да се прибера и да забравя за тези хора.
Разбира се второто беше просто момент, който предпочетох да пропусна.
Мислех си колко странно изглежда това, че вървя след непознати и очаквам да се случи нещо интересно. И изведнъж мислите ми бяха прекъснати. Едно от децата изпусна нещо. Надявах се да не се обърне да си го търси, защото за мен това изглеждаше като важна следа. Да, така и стана. Наведох се, взех нещото и го огледах. Беше просто един чорап! Обикновен и при това зелен.
Всички очаквания, които имах бяха разбити на парчета от ,,един зелен чорап“. Не се изненадах много, след като си спомних как изглеждаше визията на притежателите му. Та както и да е. Нека ви разкажа какво стана след това.
Бях решила, че ще бъда тиха и ,,невидима“, за да не ме разобличат. Продължих с ,,мисията“ си уверено, макар и да знаех, че това може да е просто плод на моето въображение.
-Ето я! – Извика мъжът! Всички, които вървяха след него се спряха, а в това число и аз. Чудех се за какво е цялото това въодушевление. Но не след дълго получих отговор:
-Къде сме татко?- Попита най - малкото от децата.
-Намираме се до стената, която ще ни отведе към портала, свързан с....училището за магии и вълшебства ,,Хогуортс“. Незнайно защо той прошепна последните думи сякаш изрече тайна. Но това шепнене не беше от особено голямо значение, защото никой освен мен не им обръщаше внимание, въпреки странният им стил.
Жената, която стоеше до него, извади книга. Отвори я и зачете толкова тихо, че този път нищо не чувах, а само наблюдавах движенията на устните й. И само след секунди стената пред тях се отвори.
Представете си каква гледка беше това за мен. В онзи момент осъзнах, че може би никога вече няма да гледам на нещата с такъв „поглед“, с какъвто ги виждах до сега.
Докато мигна всички вече бяха влезли през портала, но не и аз. Той се затваряше постепенно, свиваше се и изчезваше. Трябваше да побързам. Не ми оставаше много време. Бързах да вляза и аз през портала, който вече почти се затваряше. Не спрях да тичам. Изведнъж пред лицето ми се появи заслепяваща светлина, която ме дръпна кам себе си и изчезнахме. Не знаех дали стената се затвори и дали тухлите по нея се върнаха към обичайния си ред. Знаех само, че може би никога вече нямаше да разбера.
С блясък, светлина, черни и бели петна, човешки фигури и спираловидни образи, гласове на хора, звуци от животни беше изпълнен пътят, по който минах отвъд черната дупка или както каза той, това бе „порталът“.
След дълго пътуване най- после стъпих на краката си. Не знаех къде се намирам. Поогледах мястото, на което се бях озовала. Всички около мен бяха като хората, които преследвах. Магазини и улици с каруци, деца, които яздеха коне и още толкова много неща, които чакаха да бъдат видяни от един обикновено момиче - аз.
-Добър ден!- Поздрави ме дребен възрастен човек.
-Добър ден!- Отговорих на поздрава му аз.
-Желаете ли да си купите нещо от мен? – И малкият човечец почти завря в носа ми преносимата си сергия.
-Но аз нямам никакви пари! – Притеснено отговорих аз.
-Разбирам! Някога и аз не знаех какво да правя в този свят. Но постепенно се слях с останалите. Не се бой! Просто забрави, че си различна.
-Благодаря за съв.... - и докато успея да му благодаря, той изчезна.
Влязох в един от магазините. Беше ми интересно какво ще видя там.
-Очила за четене на мисли само за седем галеона! Бонбони „Пуф“ за безследно изчезване само за шест сикли! - Викаше продавачът, който се катереше по висока стълба, за да го виждат всички. – Не се бавете и бързо от Фреди шоколадче си купете!
Излязох от магазина, чудейки се какво ме очаква. Нямах представа на къде да тръгна. Тук всеки знаеше какво да прави, на къде да върви, а аз бях без път и посока. Спомних си, че тук съм на тайна мисия, която изглежда се беше провалила, защото семейството вече не се мяркаше никъде пред очите ми. И все пак не знаех къде се намирам. Реших, че ще попитам някого. Минах покрай една доста неприветлива кръчма. Отворих вратата и влязох. Беше пълно с хора, но най - странното беше, че не всички бяха такива. Престраших се и се запътих към една от масите. Но нещо грабна погледът ми. Чудех се на кой му е притрябвало да поставя плакат с лицето на Зак Ефрон на него. Не се изненадах особено много. Но както и да е. Спрях до масата на мъж, чието лице почти не се виждаше заради голяма качулка. Попитах го дали знае как да изляза от града и дали е виждал някаква група от хора, приличаща на семейство. Той ме погледна и ми каза:
-Изходът, за да намериш, на север ти тръгни.
-А как да разбера къде се намират те?
-Не ме питай за неща, чийто отговор знаеш.
След като странникът ми даде насоки реших, че нямам друг избор освен да тръгна на север. Но къде ли се намираха те и какво ли искаше да каже странникът, можех само да гадая.
Пътят беше дълъг. Чувствах се сякъш никога вече няма да изляза от селото. А целта, която ме доведе до там, я нямаше вече пред мен, за да я следвам.
Без да усетя, всичко около мен беше потънало в тъмнина. Изплаших се. Бях сама и не знаех какво да правя. Искаше ми се никога да не бях тръгвала след..... Чу се шум. Някой имаше до мен. Точно когато си мислех за тези странни хора, се чуха детски гласове. Приближаваха все повече и повече с всяка минута, секунда..... Не бях сигурна дали са те. Страхувах се даже да мигна с очи. И ето, че за мой ограмен късмет, бяха точно тези хора, за които ви разказах. Те ме поканиха да тръгна с тях. Направих го. Имах ли друг избор?
Стигнахме до висока дървена къща на няколко етажа. Вратата се отвори и ние влязохме.
-Благодаря ви, че ме поканихте да нощувам във вашия дом!- Благодарих им смутено аз.
-А ти да не би да си помисли, че след толкова много път - от Лондон до тук, бихме те оставили сам- самичка?- Попита ме с усмивка едно момиченце с лилави коси.
Не знаех как да отговоря на този въпрос. Чудех се какво да кажа. Дали да отрека, да потвърдя или просто да дам някакъв отговор.
-А вие как разбахте? Все пак аз се опитах да бъда незабележима и...
-Дарба. Умея да виждам какво се случва зад мен.- Отговори ми момичето - Но ти не се бой. Знаехме, че в днешния ден някой от вас ще ни последва, за да го обучим и той да стане част от нас.
-Но...кои вас? Нищо не разбирам. Какви сте вие?- Попитах ги недоумяващо аз.
-Ние сме магьосници. Ти трабваше да ни последваш, за да те научим как да използваш заклинания, да летиш с дракони, да бъдеш като нас.
Чудех се какво се случва. Потърках очите си няколко пъти докато разбера дали сънувам или един на вид нереален сън в онзи момент просто ставаше реален.
-Ето! Вземи! От това ще се почувстваш по – добре! - Майката на децата ми подаде десерт ,,Марс“.
След като вечеряхме стана време за лягане. На сутринта всички бяха станали. Потърсих ги, но в къщата бях само аз и метлатата, омагьосана да мете без чужда помощ. Излязох навън. Пред мен се разкри удивителна гледка. Всички яздеха огромни дракони, които бълваха огън, където си поискат. Разбира се една от потърпевшите беше къщата, която доста често ставаше на гигантски въглен, но за какво са ти заклинания и магическа пръчка ако не можеш да загасиш просто един огън?
-Хайде, ела! Днес ще полетиш и ти! - Покани ме Спайк. Разбира се нямаше как да не ги попитам за имената им. Той долетя до мен и драконът стъпи на земята. Подаде ми ръка, за да се кача и аз. Нямаше как да откажа. Все пак не всеки ден можеш да яздиш нещо толкова голямо и то дракон. Качих се и се издигнахме високо сред облаците.
-Какво е това което държиш? - Попитах Спайк, който държеше в ръка някакво шише.
-О, това ли? В тези шишенца държим мъгълска бира, която даваме на драконите, за да летят по бързо.
-А какво е мъгъл?
-Това е .....не магически човек. - Отговори ми той.
-Значи аз съм мъгъл? - Попитах аз.
-За сега. Но колкото по - скоро усвоиш някои магии, толкова по - добре.
-А сега къде отиваме?- Полюбопитствах аз.
-Към ,,Хогуортс“ или просто в света на магията.
Летенето се оказа много забавна дейност стига само да умееш да управляваш нещо толкова голямо. Щом кацнахме отново на земята огледах всичко, което беше пред нас - огромен замък с покриви, които допираха небето с върховете си, много деца и великани, които пренареждаха някои от постройките на замъка. Всичко беше прекрасно и разбира се не исках никога да свършва. Замечтах се. Исках да остана там колкото се може повече. Светът, в който живеех преди бледнееше на фона на тази величестена гледка.
-Хайде! Идваш ли или искаш да останеш тук, за да гледаш замъка отдалеч?
Искаше ли питане. Нямах търпение да вляза там. Всичко излеждаше като една мечта. Но сбъдната мечта.
-О, не! Бирата се е разгазирала! - Каза София - сестрата на Спайк. Но не изглеждаше никак притеснена от факта за бирата. Даже напротив.
-А сега какво ще правим? - Чудех се аз.
-Не се притеснявай! Ние имаме още много запаси.
-Точно така!- Добави бащата на двамата ми нови приятели.
-Е? Какво чакаме? Нека влизаме. Време е да запознаем Йордана с новите неща, които ще станат ежедневие в живота й. - Каза майката на децата и ни подкани да влезем в замъка.
Последното, което мога да ви разкажа, е че дори в първи курс в училището за магии и вълшебства ,,Хогуортс“ мога да превръщам разгазирана мъгълска бира в обикновена вода, както и най - искрените мечти в необикновена реалност.

Коментари

  1. В началото наистина ми беше интересно какво ще се случи по нататък. После обаче запознанството със самото семейство ми се стори някак прибързано и не толкова добре обмислено.

    ОтговорИзтриване
  2. Наистина ударно начало и после...
    Интерсно ми е колко много хора са предели в последния миг нещата си =)

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Хари Потър събития и турнири

Абонирайте се за новини, коментари и теории по email:

Популярни публикации от този блог

Петимата най-лоши преподаватели на Хари Потър

Творчески турнир №5: Произведение 5

Честит рожден ден, Джоан Роулинг! Честит рожден ден, Хари Потър!

Бънти, Тезей и кои други персонажи със сигурност ще се завърнат във "Фантастични животни 3"

ЧРД на Крис Кълъмбъс

5 проблема, които рейвънклоуци разбират

Наджини - обича ли лорд Волдемор змията си

Роулинг и Шекспир - препратки в Хари Потър

Жените, които мразеха жените: Дж. К. Роулинг и насилието

Защо трябва да благодарим на Лавендър