Хари Потър турнир №3: Произведение 9
Произведение 9
Наблюдател
От Т.
Совата Аурион бавно извърна глава по посока на изгрева. Проливният
дъжд бе спрял, а след гръмотевиците, които трещяха през цялата нощ, утрото бе
тихо и спокойно. Във въздуха се носеха вече всякакви миризми от приготвящата се
закуска на господарите, а той бе прекарал една от най-необичайните нощи в живота
си. Нощ, която щеше да разделя живота му на “преди” и “след”. Напрежението беше неприсъщо за совите, които обикновено
си стояха сериозни и спокойни, а житейските несгоди сякаш ги подминаваха. Освен
когато се привържеха силно към господаря си, разбира се. Тогава лоялността, с
която бяха известни, ги обвързваше завинаги. Така се случи и с Аурион. С
настъпването на утрото той обикновено приключваше с тоалета си, което не
включваше нищо повече от обстойно почистване на перата. За съжаление днес
утрото го завари втренчен в една точка, в очакване на нещо, което нямаше да се
случи никога.
Соварникът
се намираше на последния етаж на сградата, в която Аурион се бе родил и
израстнал. Тази сграда бе дом на много поколения сиви улулици като него. В
йерархията на семейните сови Аурион бе получил длъжността си по наследство – легендарният му дядо Аста – прекрасна сива
улулица с необичайно големи криле, пъстри очи и поглед, който можеше да
забележи мишле на километър и половина разстояние в мъглив ден, още навремето е
бил най-ценената сова на фамилията Блек. В най-блестящите си години дядо му бе
пренасял само кореспонденция от първостепенна важност и сам се гордееше, че
най-уважаваните магьосници даже го назовавали по име, когато долитал на
прозорците им. Още като малък Аурион бе наблюдавал безброй пъти как изпращат
баща му - Арро, със запечатани с черния семеен герб писма до магьосници от
най-висшите семейства и бе мечтал за тази привилегия още от моментите, когато
крилцата едва го държаха да прелети от едната част на соварника до другата.
Когато
Аурион порасна и вече бе отговорен за изпращането на писмата на по-голямо
разстояние, той вече можеше безпогрешно да намира пътищата до големите
магьоснически имения, с чиито обитатели господарите му общуваха най-често, но
за негов най-дълбок срам той не изпитваше особено топли чувства към тях. За
разлика от него дядо му и баща му се бяха прекланяли пред старите чистокръвни
магьоснически фамилии. Аурион никога не изпита към тях нещо повече от респект
към господари. Отнасяха се с него като със слуга, предмет без душа,
предназначен единствено да служи, а когато си отиде – да е лесно заменим със
следващото поколение. Често се случваше децата на господарите да го наранят, да
скубят безупречно поддържаните му пера, докато той се опитва на всяка цена да
опази скъпоценното писмо, предназначено за родителите им. Работата не беше
лесна, но Аурион я вършеше безропотно. А пътят на връщане бе любимата част от
задачата.
Когато
дочу как Крийчър идва със закуската до соварника Аурион запристъпя неспокойно с
крачетата си по пръчката, на която обикновено седеше. Огледа се. Не бе
забелязал изобщо кога бе останал сам в помещението, но във всеки случай се
надяваше домашното духче да носи писмо и за него. Не можеше да понася да стои
повече от един ден на едно място, а не го бяха изпращали никъде вече една
седмица. След бурята, която започна в късните часове на предишната вечер и
продържи почти до зазоряване Аурион не беше имал и секунда спокойствие. Дъждът
не му влияеше особено, когато ставаше въпрос за кротко преваляване или за ситен
дъждец, но за сметка на това винаги го беше страх да не го пратят някъде много
далеч по време на поредния силен дъжд, който естествено не бе нещо необичайно
за Лондон. Случваха се инциденти дори с най-опитните сови. Преди години бе чул
за негов братовчед, който така и не се върнал след една особено жестока виелица
и Аурион неизменно потръпваше, когато чуеше тътена на гръмотевиците в
далечината да оповестяват наближаващата буря. Изтръпваше до върховете и на
най-фините си перца, когато силният вятър се завихряше по стълбите към
соварника, издавайки зловещи звуци, а същевременно с крайчеца на окото си
забележеше очакваната мълния да разкъса тъмнината. И след това чакаше тътена.
Чакаше го и сега, в
зората на деня, който щеше да помни до края на живота си, но този тътен съвсем нямаше
да бъде буквален. Спомняше си какво се е случило предишната вечер, когато
бурята бе в разгара си. В целия соварник цареше какафония, хвърчаха пера
навсякъде, а с всяка нова гръмотевица ситуацията излизаше съвсем извън контрол
и крясъците на другите сови бяха непоносими. От страх Аурион беше заровил глава
под дясното си крило в осъзнато безсмислен опит да заглуши тътена на
гръмотевиците или поне да не става треперещ свидетел на всяка светкавица,
когато една човешка ръка го докосна. Така се стресна, че щеше да падне от
пръчката си с голямо залитане назад, размахвайки големите си крила безпомощно,
но младият господар го задържа. Доста време му трябваше да разбере какво се
случва, но се поуспокои едва когато се вгледа в чифта тъмни очи, които го
наблюдаваха топло. Той изглежда бързаше,
не беше спокоен и усмихнат, както винаги. Аурион се загледа в очите му и сякаш
се опитваше да прочете по изражението му защо господарят Сириус е тук и дали
всичко е наред. Не беше.
Аурион
си спомни как още от малък господарят ловеше мишки специално за него и се
промъкваше незабелязано да му ги дава, защото ако го видеха му се караха, че
това е недостойно. Веднъж преди години младият господар бе извадил нещо остро
от левия му крак, след като Аурион не беше хапнал нищо и се превиваше от болки
цяла седмица, през която му се наложи да изпрати цели три писма, и ако не го
беше забелязал той едва ли на Аурион му оставаха още много дни да живее.
Понякога си позволяваше да кацне за малко на прозореца на стаята на господаря,
на връщане от задание, и да прекара малко време с него – най-много обичаше да
наднича в неговата стая, с необичайните за къщата цветове на стените, които му
се струваха така топли. Той все се занимаваше с непознати за малката сова неща,
но пък винаги му обръщаше внимание. Близостта му с господаря обаче бе тайна,
която и двамата негласно бяха решили да пазят.
Спомените му го отвлякоха надалече, стоплиха го, но
тогава реалността го повика обратно. Господарят го помоли за прошка. Каза му,
че не разполага с много време, но се радва, че е успял да дойде поне за малко.
Най-важното премълчаваше, но и нямаше нужда да го изрича с думи. Аурион знаеше – нямаше да го види повече, поне
не в тази къща. Душата му се сви и този път не беше от тътените на бурята.
Сириус го погали по главата още веднъж и се спусна надолу по стълбата на
соварника, и след няколко мига излезе от къщата с малка чанта на рамо. До края
на нощта Аурион стоя на ръба на прозореца на соварника, дъждът се стичаше
надолу по перата му, водата му влизаше в очите, а той стоеше непреклонен на
фона на катранено черното небе, загледан в мястото, където за последен път видя
младия господар тичайки да прекосява площадчето и да се скрива зад сградите.
Посрещна изгрева все още загледан в мястото, а слънчевите лъчи за пръв път в
живота не му донесоха нищо повече от отчаяние.
Оказа
се прав – на влизане в соварника със закуската Крийчър му подаде писмо. Не беше
голямо, но бе написано набързо с необичайно неравен почерк и много небрежно
сгънато. Аурион го взе с човчицата си без да поглежда Крийчър, разтвори криле и
отлетя. Точно това му трябваше сега. Носейки се високо над градове, поляни и
възвишения, Аурион се почувства малко по-добре, но в момента, в който предаде
писмото и отново трябваше да се завърне на площад Гримолд, усети тежестта да се
завръща още по-силно. Затова реши да направи кратко отклонение от маршрута си.
Рядко си позволяваше такова своеволие, но в ден като този бе сигурен, че никой
няма и да забележи отсъствието му.
Полетя
обратно към Лондон – в центъра имаше малък площад, който не бе особено
претъпкан с мъгъли, които да се стряскат суеверно от присъствието му. Пред един
от мъгълските магазини, който беше и причината за посещението на Аурион,
растеше прекрасен вековен дъб, който по това време на годината беше необикновено
красив, изпъстрен с всевъзможни нюанси на зеленото – от най-тъмно маслинен, до
жълтеникаво тревисто зелено. По листата на дъба още имаше капки от обилния дъжд
миналата нощ, които се насъбираха по върховете им и когато стигнеха
необходимата тежест, за да се изплъзнат надолу към влажната земя, падаха и с
тях потрепваше и листенцето в очакване на следващата капка. Въздухът беше свеж
и прохладен, миришеше на прясно окосена трева. Аурион кацна меко върху клона,
на който обикновено се настаняваше, когато идваше тук и протегна крилата си
хубаво преди да ги прибере. Короната на летния дъб беше гъста и многоцветна, обгръщаше
го като в разкошна зелена пещера, но имаше един процеп, през който се виждаше
прекрасно мъгълския магазин с големите черни кутии на витрината. Те бяха пълни
с движещи се картини, които Аурион наблюдаваше като вцепенен. Като се увери, че
никой не го забелязва, Аурион се втренчи в черната кутия, която беше поставена
най-близко до него. Тъй като не идваше често все забравяше какво точно е видял
предишния път и затова винаги се впечатляваше, но пък интересът му не
продължаваше особено дълго. В кутията се появи картина на мъгъл в червено-синя
мантия, от ръцете си пръскаше паяжина и скачайки летеше около сградите. Аурион
се зачуди дали мъгълите могат да се правят на паяци и дали има вид мъгъли,
които са на половина паяци. Пред витрината на магазина дойде група мъгълски
деца, които също като вцепенени се вторачиха в черните кутии с движещи се
картинки. Аурион отлетя.
Денят
премина във вечер, а вечерта в нощ. На Аурион не му се прибираше в соварника и
затова кацна на прозореца на младия господар. Отсъствието му все още не се
усещаше съвсем – все едно всеки момент той щеше да му отвори прозореца и да го
погали по главата, както беше правил безброй пъти, а Аурион от своя страна леко
щеше да го клъвне по ръката, за поздрав. В този момент се чу силен крясък от
по-долния етаж. Аурион тихо се спусна до прозорецът, от който се чу шума.
Застана така, че да не го видят, скриван от покривалото на нощта. Господарката
седеше насред голяма стая, сама, с вдигната магическа пръчка. В стаята се
носеха кълба дим, а на стената Аурион забеляза току-що прогорено петно, от
което още излизаше пушек. Той нямаше представа какво означава това, но в този
момент господарката падна на колене, а главата й се наведе ниско, докато
пръчката се изплъзна от ръцете й и те обвиха лицето й. Понеже много рядко
виждаше господарката и не можеше да прецени дали това за нея като поведение е
нещо странно или не, Аурион просто разпери криле и полетя към покрива на
старата къща.
Седеше
си на ръба на прозореца на соварника и наблюдаваше малкото площадче, отнесен в
спомени. Мъгълите не виждаха тяхната къща, за тях те бяха невидими. Не
съществуваха. С напускането на господаря Сириус и Аурион вече бе невидим –
нямаше друга душа на света, която го познаваше и която я бе грижа за
съществуването му. Под него се чу големият стенен часовник в преддверието –
дванадесет удара, полунощ. Аурион обичаше да ги брои, докато си стоеше на пост
в соварника в очакване на писмо, което да му даде правото да отлети надалеч и
да бъде както полезен на господарите си, така и за няколко часа свободен, реещ
се из облаците. По това време на денонощието обаче всички господари обикновено
спяха, а совите бяха нащрек цяла нощ, като скрити пазачи, които от високо
наблюдават всичко (а тях самите никой не ги забелязва особено).
Затова точно в полунощ, когато се бе заел да почисти
перата си, Аурион се изненада да види господарката да излиза от предния вход на
къщата, без видима цел, и да се спира на последното стъпало преди да стъпи на
тротоара. Такова отклонение от ежедневието заинтригува совата и той прекъсна
работата си, загледан в това непонятно привидение.
Господарката
продължи да излиза на стълбите пред къщата и през следващите дни и месеци, все
в един и същи час. Без тя да знае, че я наблюдават, си седеше на стълбите, но
никога не си позволяваше да прекрачи последното стъпало. Аурион се зачуди дали
и тя като него се чувства невидима. От горе като че ли всичко се виждаше
по-добре. Все едно ако слезеше на площадчето щеше да се случи нещо, което би
било неописуем срам, или пък щеше да й донесе непоносима болка. Беше я страх да
се признае за победена, а в същото време болката я влудяваше. Това последно
стъпало беше зловещо олицетворение на гордостта й, на невъзможността да признае
миналото за грешка, да признае, че има неща по-важни от семейната чест и
гордостта. Частното над общото.
Аурион
понасяше чувствата си по собствен начин – просто спря да се храни. Нека всичко
да приключи по-бързо. Никой не забеляза. Все едно си правеше експеримент с
природата на господарите си, но експериментът беше обречен на провал още преди
да започне. Не живееше в свят, в който човеците се променяха, така ли? Или
просто тези, които се променят са толкова малко, че се забелязват и усещат
веднага? Никой не се интересуваше от съществата, на които толкова разчитаха. Те
бяха за тях както горките домашни духчета – невидими изпълнители на тяхната
воля, нищо повече от слуги. Душите им не се вземаха под внимание. Тази мисъл му
донесе още повече тъга и затова той взе решение – той щеше да чака господарите
да се променят и да го пратят със съобщение до младия господар. За този момент
щеше да живее Аурион отсега нататък. Надеждата щеше да го носи на крилете си и
да му дава сили да продължава напред. Какъв смисъл имаше да спира на едно място
и да гледа по цял ден към прозореца на младия господар, да чувства липсата му
всяка минута, липсата на приятел и сродна душа. По собствено желание не можеше
да тръгне да го търси.
Така и не изпратиха
Аурион със съобщение до младия господар. Но Аурион чакаше. ____________________
Ако искате да коментирате разказите и да гласувате в анкетата на читателите, присъединете се към групата на турнира: Хари Потър творчески турнир във Facebook.
