Хари Потър турнир №3: Произведение 3

Произведение 3
Alone

От Жасмина
Вселена извън Хари Потър: Червената шапчица


 Седях сама, на продънения креват в спалнята. Не можех да мисля. Очите ме боляха от плач. Бузите ми горяха от сълзи. Устните ми бяха напукани от жажда. Гърлото ме болеше от писъци. Главата ми гърмеше от врява. Родителите ми ги нямаше.
 Седях сама на онзи продънен креват в спалнята, прекалено малка да разбера, прекалено голяма да затъпя тъгата. Знаех, че ги няма. Никой не идваше да ме успокои. Да ми каже, че всичко ще е наред. Да ме прегърне. Денят си минаваше, а аз си стоях сама. На продънения креват в спалнята. Дойде време за лягане. Никой не дойде да ме целуне за лека-нощ. Да ми разкаже приказка. Лежах сама. На онзи продънен креват. Сутринта станах сама. Нямаше усмихнато добро утро. Не миришеше на палачинки. Никой не дойде да ме гушне. Никой не направи усмивка от шоколад на палачинката ми. Защото ги нямаше. Чаках да си дойдат. Чаках да се върнат при мен. Чаках някой да влезне през вратата. После дойде полицията. А тя не можеше да помогне, беше твърде късно...
 
 Рязко станах в леглто, с изпотено чело и сърце, биещо, като за рали. Погледнах през прозореца. През пролуката между пердетата се процеждаше тънък лъч лунна светлина. Погледът ми бавно се плъзна из стаята. Тя бе сумрачна и притихнала. Единствения звук идваше от вятъра превиващ клоните на дърветата и разклащаш замъка.
 Стараейки се да не издавам много шум се изплъзнах от леглото си и бавно се шмугнах по стъпалата към общата стая на Грифиндор. Промъкнах се до удобните кресла, край огнището, с вече тлеещ огън и се загледах в нищото.  Трябваше да осмисля някои неща. Какъв бе този сън? Нима е бил истина? А ако е, какво ли значи? И какво точно се е случило тогава? Нищо не помнех. Колкото повече си напраягах паметта, толкова по-трудно ми бе да си спомня детайлите...
 – Емили, какво правиш толкова късно тук?-мислите ми бяха прекъснати от тропот и в общата стая изникна Натали, нисичко момиче с мръсно руса коса и големи, сивкави очи. Носеше дълга бяла нощница, с която приличаше на призрак в сумрака.
– Имах нужда от малко... ъм... от глъдка въздух.-прошепнах и станах от креслото.-Ами ти? Защо си навън толкова късно?
– Чух шумолене и реших да сляза да видя, какво става.- Натали отметна косата от очите си и изглади нощницата си.- Така и така не можех да заспя и...
 Чук чук чук чук! Чу се тихо почукване по прозореца. Инстинктивно извърнах глава на там откъдето идваше звука и видях красива полярна сова с кехлибарени очи и снежнобели криле. Към едното и краче бе прикрепен плик.
 Отворих прозореца и птицата литна върте. Разположи се на облегалката на един от столовете и разтръска изящното си тяло. Разпери криле и леко повдигна краче. С връв към него бе прикрепен плик опакован с красива тъмна хартия, запечатан с восък и подписан с тънък, дребен подчерк. Приближих се към птицата и бавно развързах плика от крачето й. Щях да предам плика на получателя му, за да може совата да излети. Но тогава забелязах... Надписа гласеше:
Емили Стийвънс, общата стая на Грифиндор, второто кресло .
 Изведнъж в главата ми излязоха толкова много въпроси, а колкото повече ставаха толкова повече разбирах, че няма на кой да ги задам, а още по-малко – кой да ми отговори. Кой ли беше пратил писмото? И защо го беше пратил сега, а не на закуска, с всички останали сови? Още повече, че на мен никой не ми пишеше. Нямах си никой на този свят. Живеех в старо, малко сиропиталище, а беше изключено да ми пращат писмо от там. Единственият отговор, който имах бе писмото, затова бавно се  обърнах към Натали и без да й кавам, каквото и да било се завтекох нагоре по стълбите, захвърлих  халата на нощното шкафче, и се хвърлих в леглото, което застрашително изскърца.
 С треперещи пръсти счупих печата и бавно започнах да късам хартията. Под кафявия плик се показа, жълтеникав пергамент, изписан с мастило. Подчеркът беше същия като този върху плика- тънък, дребен и леко килнат на дясно. Разгънах листа и напрегнато зачетох една по една думите от писмото:
 
„ Емили,
   Дойде време да ти бъде разкрита истината. Дойде време да разбереш истината за    родителите си. Първо искам да знаеш, че каквото и да разбереш сега, родителите ти бяха страхотни хора и неверотно способни магьосници...
 
Без да усъзная спрях да чета. Усетих как очите ми се навлажниха и една мокра сълза се търкулва по бузата ми. Опитах с да я спра, но това не помогна. Затворих очи, поех си дълбок въздох и продължих, пренебрегвайки, досадната мокрота по лицето си.
 
... Исках да знаеш, че родителите ти много те обичаха и постъпиха така, само за да те защитят, така че не ги вини.
Ще започна от нощта, в която те загинаха. Родителите ти бяха убити. Бяха убити от един от най-опасните черни магьосници на нашите времена-Гелърт Гриндълуолд. Или поне от негови съдружници. Бяха убити, тъй като бяха много добре информирани, а магьосници като... Гриндълуолд, не са склонни, хората да са информирани за тях самите.
 Въпросът е, че родителите ти се опитаха да те защитят, криейки те далеч от тях. Далеч от света на магьосниците. И единственото, което са ти оставили е скрито някъде в Хогуортс. Единственото с което мога да ти помогна е тази малка, бележка и снимика, които намерих в дома на родителите ти... Надявам се да ти помогнат, Емили. За сега, не мога да ти кажа, кой съм, но се надявам някой ден да се запознаем...
                                                                                                              Твой приятел, непознат
                                                                                                                                 07. 02, 1951 г.

Препрочетох писмото няколко пъти, мислкейки за цялата информация, която получих. Не можех да го побера в главата си. Толкова мног въпроси ми изникваха... Кой е този човек?, От къде е познавал родителите ми?, От къде знае всичко това? И още хиляди, които не можех да задам с думи.
 Повдигнах плика и точно когато щях да го поставя на нощното шкавче, до халата усетих, че в него имаше още неещо. Оставих писмото и взех тъмната кафява хартия в ръце. Разтворих я и вътре ме очакваше черно бяла снимка, на двама души. Мъж и жена. Мъжът бе висок и строен. На снимката си личешее, че има тъмна коса и светли очи. Имаше симпатични бръчици около очите, които му придаваха вид, сякаш непрестанно се смее. Жената до него беше по-ниска. Имаше големи очи и сериозно изражение. Въпреки това изглеждаше мила. Личее, че има светла коса и очи. Снимката се движеше, както повечето снимки в магьосническия свят. Двамата ми махаха и се прегръщаха. Майка ми и баща ми. Познах ги по това, че бях същата като майка си. Същите големи очи, същото сериозно изражение, същата дълга, светла коса. Но имах същите усмихнати бръчици като баща си... Не бях виждала тяхна снимка, никога...
 Но това не беше нещото, което напипах. Под снимката имаше малко парче жълтеникав пергамент. Разтворих го. То бе изписано с объл почерк, съвсем различен от този в голямото писмо:
 
„ Мила Емили,
  Ако четеш това, значи с баща ти отдавна сме отишли на някое далечно място... С баща ти искахме да ти кажем, че те обичаме безкрайно, много и стршно много ни липсваш! Затова с баща ти се отбихме до Хогуортс, където се надяваме и вярваме, че си постъпила и скрихме нещо за теб.
 Тъй като, искаме със сигурност да го намериш ще ти кажа три указания, които надявам се ще ти помогнат.

Първата загадка започва с това, че трябва да си спомниш приказката, която ти четохме когато беше малка. В нея се крият три загадки. Отиди там гдето мъгълско момиче с шапчица играе и загадките ти изпълни. Успех!
                                                                                                          Твой любящи родители,
                                                                                                                             Том и Ерика!
                                                                                                                                07.02.1941г.

 
Без да се усетя се бях насълзила и на възглавницата ми се бе образувало мокро петно. Поставих пергамента на нощтното щкафче и взех снимката в ръце. Така и заспах.

 Бавно отворих очи и се надигнах в леглото си. Огледах се и забелязах на пода падналат снимка на родителите си, която сега бе празна. Вдигнах я бързо развих се и бързо се облякох. Пъхнах в джоба на зимното си яке писмото от родителите си и с напредгната крачка се запътих към голямата зала. В общата стая зърнах Натали, която е устреми към мен, но не и обърнах внимание и продължих напред.
 Навлязох в голямата зала и се запътих към масата на Грифиндор. Разсеяно сипах в чинията си бекон, корн флейкс и тиквен сок. Изядох храната си на две, на три и изхвърчах навън.
 Беше хубава снежна утрин. Снегът беше бял и пухкав, а на небето грееше февруарско слънце. Извадих писмото от джоба си и го препрочетох няколко пъти. Разбирах, че родителите ми имат предвид, някоя детска приказка. Спомних си как майка ми, чете детска приказка, за някакъв кладенец и рицар, който няма никакъв късмет, но не можех да се сетя нищо друго, а още по малко коя е тази приказка.
  
Там гдето мъгълско момиче с шапчица играе...“, какво ли трябваше да значи това?
 – Какво е това Ем?-толкова се бях съсредоточила върху писмото, че не бях забелязала как до мен се бе приближила Анджела. Тя ми бе една от най-близките приятелки от първи курс. Беше висока и стройна с много тъмно, шоколадова гъста къдрава коса. Имаше дълбоки шоколадовокафяви очи и розови устни.
 – Аз... ами...- скрих писмото в джоба си. Не бях сигурна дали съм готова да разказвам за това на някой. Дори на Анджела.-Нищо...
 Анджела духна една къдрица паднала в очите й.
– Случайно да разбираш от детски приказки?-продължих, малко несигурно аз.-От детски, магьоснически приказки?..
– Когато бях малка майка ми, постоянно ми четеше. Защо?-Анджела оглеждаше един кичур на косата си и самислено го овърташе около пръста си.
– Случайно да знаеш приказка за която се разказва за магически кладенц и някакъв рицар..?
– Разбира се, че знам! Това ми беше любимата приказка. Това е от приказките на Барда Бийдъл. Кладенецът на късмета.
 – Благодаря ти Анджи!-вече се бях запътила към библиотеката, затова викнах през рамо-Длъжничка съм ти!
 Библиотеката бе тиха. Почти всички се възползваха от хубавата съботна сутрин. Тук там имаше някой ученик, който да се подготвяше в последния момент за изпит, или ученик, който се бе зачел в някоя и друга книга. Запътих се към библиотекарката и тихо я попитах за приказките на Барда Бийдъл. Без да вдиха поглед, тя ми посочи с кокалест пръст далечния край на библиотеката. Запътих се на там на пръсти. Застанах пред рафта, който жената ми бе показала, и затърсих с показалец, книгата, от която има нужда. След дълга пауза на тишийна и много ровене, най-сетне успях да намеря сравнително ново книжле, с кожна подвързия.
  Разворих книгата и погледнах крайното съдържание. На него показваше, че на 56 страница, се намира нужната приказка. Прелистих книгата и зачетох приказката. Когато свърших с нея на малък пергаментов лист, си надрасках трите „загадки“:
-Платете ми с доказателство за своята болка.
-Платете ми с плода на своя труд.
-Платете ми със съкровището от своето минало.
Скочих на крака и изхвърчах отново на снега. Там се замислих. В сиропиталището ни четяха мъгълски приказки...
Taм гдето мъгълско момиче с шапчица играе...“. Разбира се! Мъгълско момиче с шапчица- червената шапчица! А къде играеше тя..? В гората! Значи, че мястото където се криеше отговорът бе... Забранената гора...
 Не бях особено въодушевена, но се налагаше да го направя, затова когато всички бяха на обят, аз се промъкнах по пътеката. Точно в момента, когато си мислех къде точно трябва да изпълня решението на загадката, пред мен изникна бяла полянка. Цялата бе в сняг, но преположих, че тук има цветя през пролетта. Приближих се. Полянката бе точно като в приказката за червената шапчица. Освен без цветята. И гъбките. И тревата. Но тях ги имаше през пролетта. Предположих, че това бе мястото. Подпрях се на един бор и извадих бележката със загадките. Първата загадка беше „Платете ми с доказателство за своята болка“
. В приказката, тук една от магьосничките се разридала от отчаяние и това било решението. Извадих перото си и с писеца одрасках грубо ръката си. След миг цялата ми ръка изтръпна от болка и аз не можах и изпуснах перото и бележката. Седнах и по бузата ми потече сълза. Тя се стече по брадичката ми и капна на земята. Бавно се изправих, с трепереща и кървясъла ръка. Не можех да мисля за това сега. Избърсах очите си и повдигнах пергамента. Следващата загадка гласеше „Платете ми с плода на своя труд“. В приказката втората магьосничка се катери нагоре и щом капчица потта й капнала на земята, успели да преминат нататък. Затова с все още изтръпнала ръка започнах да правя обиколко около борът на който се бях подпряла. Тичах, тичах и тичах докато не чувствах мускулите на краката си като облаци, а самите си крака като кашкавцал. Боляха ме гърдите и едвам дишах но продължих да тичам. Най-после, когато вече, наистина едвам дишах и едвам се крепях на собствените си крака, а мускилите си чувствах, сякаш са направени от огън, усетих капчица пот да се стича по челото ми, надолу по лицето ми и да капва на земята. Без да се замисля се сгромолясах на земяята и стоях така, легнала на мокрия сняг и едва дишаща. Лежах така, докато пулса ми се нормализира, а дишането ми се успокои.
 Бавно и несигурно се изправих. Оставаше ми една последна загадка. „Платете ми със съкровището на своето минало“. В историята последната и трета магьосница, изтеглила от съзнанието си част от мислите си и така стигнали до наградата-кладенецът на късмета. Аз се бях запасила с няколко капки от мислите си. Бях умолявала един от седмокурсниците на име Джейсън да ми помогне и накрая успях да го склоня за 9 глаеона и 45 сикли. Та той ми извлече най-лошите мисли и ми ги сложи в малка стъкленица. Не ме питайте! Нямам ни най-малка представа къде се е научил да прави тази магичя и дали ще я учим в седми курс. Съмнявам се... Както и да е. Покапах тези капчици по земята и чух тихо изпукване. В корените на дървото се бе появила дупка, в която имаше... Кутия! Страшно въодушевена и нервна измъкнах кутията. Нямах търпение да видя какво имаше в нея. Какво ли ми бяха оставили родителите ми? Отворих капака на кутията и вътре ме очакваше... Още едно писмо?..
 
Радвам се, се си се справила Ем! Следващата загадка е свързана с любимата ти мъгълска кукла. Тя е скрита там където луната и звездите най-често огряват. Намери я и скъсай роклята, която ти най-много мразеше (от четирите). Ако скъсаш някоя друга, куклата ще се разпадне на парчета! Успех!
                                                                                                          Твой любящи родители,
                                                                                                                             Том и Ерика!
                                                                                                                                08.02.1941г.
Не знаех какво да правя...

____________________

Ако искате да коментирате разказите и да гласувате в анкетата на читателите, присъединете се към групата на турнира: Хари Потър творчески турнир във Facebook.

Вижте последните:

Популярни публикации от този блог

Джони Деп: Гриндълуолд ревнува от Нют Скамандър

За масовото заличаване на спомени във Фантастични животни и къде да ги намерим

Остава само месец до Фантастични животни 2

Чуйте част от музиката на Фантастични животни 2

Творчески турнир №6: Произведение 1

Творчески турнир №6: Произведение 2

Джони Деп за ролята му във Фантастични животни 2

Творчески турнир №6: Произведение 3

Истински майстор на магически пръчки в България

Какво знаем за професор Флитуик