Хари Потър турнир №4: Произведение 6

Произведение 6

от soneri

(От мъгълофобите: Всички разкази се публикуват без редакция! Организаторите на турнира смятат, че това е задължение на авторите.)

Тази вечер навън беше изключително студено. Вятъра свистеше около Хогуърст и всички ученици бяха се прибрали по стайте и очакваха дългоочакваната вечеря. Само Хармаяни се взираше в тавана мислейки си за всички тези години прекарани в това училище, за приятелствата които беше създала и за тези които бяха в застой.

Опитваше се да си спомни началото на всичко, което доведе до този момент да стои така безмълвна в заключената стая,  в тъмнината и само лека сянка от луната падаше на лицето и. Тъкмо в съзнанието и започваше да се избистря и пред нея изплува образа на единствения човек, който се опитваше да забрави и на врата се почука.

- Хармаяни?! - извика някой.

- Ехо.. чуваш ли ме? - каза пак този глас.

Хармаяни отвори очите си и разбра, че някой чука на вратата. По силния вопъл разбра, че това е Невил.

Той имаше този навик да чука по вратите на хората, сякаш се надяваше да ти няма там, за да може да тършува из стаята им. Разбира се това бяха мисли на Хармаияна, които често я караха да се усмихва, когато е тъжна.

Хармаяни най-сетне отвори вратата.

- Здравей, Невил! С какво мога да ти помогна? - усмихна се вежливо Хармаяни.

- Ами аз.. да забравих за какво дойдох! - изфъфли Невил.

- О, да сетих се! Рон помоли ако е удобно разбира се дали би могла да му услужиш с твоята книга със заклинания?

- Моля!? - тросна се Хармаяни.

- Ами мисля че няма да мога ще ми е нужна тази седмица, за да се упражнявам, защото ни предстоят много изпити.

След обстойното оправдание, което даде Хармаянни без да се поколебае затръшна вратата на Невил под носа му без дори да се замисли, че може да го удари.

- Ауч - чу се сумтене от другата страна.

- Ами добре Хармаяни, до после! - измънка Невил под носа си.

Хармаяни беше бясна на себе си, че изобщо отвори вратата, че дори и на Невил. Знаеше че всичко, което се случва е с някаква причина, но последните дни бяха толкова кошмарни,че дори не искаше да мисли каква би била причината.

В последствие реши, че изобщо не иска да слезе за вечеря тази вечер. Не би могла да преживее това да види колко са щастливи всички. Беше уплашена и от най-добрия си приятел Хари, защото знаеше, че само с един поглед ще разгадае какво бушува в мислите и.

Грейнджър се отпусна на дивана до прозоцера и затвори очи отново. Искаше да се спомни момента, който доведе до тази тъга в сърцето и. Тази тъга си имаше име...

- Здравей, Рон! - каза Хармаяни.

- О, Грейнджър много рано си станала. - отвърна Рон, прекъсвайки тренировката си по куидич.

Хармаяни не побърза да отговори, защото се чудеше какво ще е оправданието този път за ранното и ставане. Не искаше да разбира, че и тази поредна нощ е била безсънна за нея, заради един човек а именно..

- Аз имах нужда да избистря съзнанието си, защото днес имам изпит.

- Хармаяни ние имаме изпити чак в края на семестъра, освен ако професор Снейп не е решил да те накаже, задари непослушание. - каза Рон смейки се.

- Не е смешно Рон. Това е предваритен изпит, който аз сама поисках свързан е с едно заклинание, което все още не мога да овладея.

- Ако не е тайна, което е то? - попита Рон, но този път беше доста сериозен.

- Ами... призоваващо заклинание, казва се "акцио", но знам че ти не се интересуваш от наименоваята им. - каза Хармаяни без да се замисли дали няма да обиди Рон.

- Добре. - каза студено Рон.

Хармаяни се надяваше след този кратък разговор между "приятели" Рон да продължи с тренировките, но те стояха и се гледаха втренчено няколко минути без никой да обели дума.

- Имам въпрос Хармаяни - каза Рон.

- Въпрос  ли? Казвай пак някое заклинание ли те затрудни?! - каза Хармаяни опитввайки се да вкара шегувита нотка, но неуспешно.

- Знаеш че те харесвам, нали? - каза Рон.

- Моля? - отвърна Хармаяни.

- Аз знам, че ти не ме харесваш. Виждам как се гледате с Хари, как си споделяте всички тайни и някакси аз оставам настрани. Тъжно е, че се налага да го кажа, но ти знаеш много добре как се чуствам и бих предпочел да ти го кажа направо и да ми олекне.

- Рон аз... - каза Хармаяни.

- Мисля че вече изясних ситуацията. Ние сме приятели и ще си останем такива и занапред, но ще гледам да не ти се натрапвам повече от необходимото. Чао Хармаяни.

Рон махна вяло с ръка и обърна гръб на Хармаяни.

Тя затвори очи и...

Вече беше сутрин а Хармаяни още стоеше на дивана до прозоцера. Взираше се в безкрайната гора.

Винаги е била толкова сериозна, сдържана в емоциите си и знаеща и можеща всичко, но в този момент знаеше само едно единствено нещо, което обитаваше съзнанието и от последната среща с един от най-добрите и приятели - Рон. Страхуваше се от това, което изпитва и не защото не искаше да го изпитва, а защото можеше да загуби някой ценен за нея.

На килима до нея започнаха да падат капки и не бяха от дъжд или заклинание. Бяха сълзи. Беше осъзнала, че не Рон ами тя е грешала през цялото време. През цялото време е изпитвала нещо към него, но тази сдържаност в нея създаваща бариера на емоциите и изигра лоша шега.

Докато се опитваше да изтрие сълзите си в стоята се появи не кой да е ами Доби - домашното духче, което обитаваше стаите на училището и развеселяваше учениците в него.

- Здравей, Хармаяни - каза то.

- Здравей, Доби. - отвърна Хармаяни.

- Доби вижда тъжно лице. Как може Доби да помогне на милата Хармаяни?! - възкликна то.

- Не можеш да ми помогнеш. - каза тя.

- Дали Доби може да ви развесели и да спрете да плачете?! - каза Доби и взе да подскача из стаята.

- Ха ха Доби няма проблем, всичко е наред. - продължи Хармаяни.

- Нима Хармаяни е загубила талисмана си?! Защото Доби също изгуби своето талисманче, но знае, че нещата, които губим, намират начин да се върнат при нас, дори и  да не е по начина, по който очакваме. Затова Доби никога не е тъжен.

Хармаяни се усмихна и навън грейна слънце. Усети топлина в стаята и знаеше, че донякъде малкото сладко духче е право. Знаеше, че в случая то говори за друго нещо, но  смисъла беше същия.

Изправи се и отвори вратата на стаята си. Беше решена да намери това, което е изгубила дори и да не е по начина по който очакваше.

Тръгна по стълбите и видя..

- Рон! – каза Хармаяни.

____________________

Споделете мнението си в коментарите под тази публикация или се присъединете към групата на турнира: Хари Потър творчески турнир във Facebook, където ще се проведе гласуването за най-добрия разказ.