Хари Потър турнир №4: Произведение 5

Произведение 5

от Анатоли Атанасов

(От мъгълофобите: Всички разкази се публикуват без редакция! Организаторите на турнира смятат, че това е задължение на авторите.)

Нали знаете как като бяхте деца постоянно искахте да сте навън. Да имате някакво приключение с приятели, а дори и сами. Е представете си сега ако на единадесет годишна възраст получите писмо и ви кажат, че сте магьосник. Е, това се случи с мен и да – магията съществува. Аз и семейството ми живеем в малък град в западна България. На двадесет и втори юли преди девет години се събудих в голямото очакване на подаръците за рождения ми ден и си нямах ни най-малка представа какво ме очаква.
Станах от леглото, облякох се набързо и влязох в хола на апартамента ни. Там, на дивана, седяха родителите ми с леко притеснени и неразбиращи изражения, а срещу тях седнал на една ниска табуретка кротко се усмихваше един странен господин в черен костюм. Той бе с черна късо подстригана коса и светлосини очи.
Когато влязох мъжът се изправи. Не бе по висок от метър и осемдесет.
- Здравей – поздрави ме той и ми подаде ръка – ти трябва да си Димитър?
- Да. – бе краткият ми отговор докато се здрависвах с него. След това го пуснах и погледнах въпросително към родителите си.
- Митко, този човек е дошъл, за да ти каже нещо. – Подхвана баща ми.
На мен? Че какво ще има да ми казва този господин на мен. Майка ми явно видя уплахата ми и ми кимна спокойно. Аз се отпуснах на единия фотьойл и зачаках непознатият мъж да проговори пръв.
- Такаа, от къде да започна. Ами най-добре от самото начало. Аз се казвам Анатолий Кирязов и съм учител в едно доста специално училище в което си приет…
Доста специално? Това пък какво означава? Лудница? Аз не съм луд! Какви ги приказваше този човек.
- Аз поговорих с родителите ти и им обясних каква е ситуацията и сега трябва да си поговоря с теб.
- Извинете господине, но не ви разбрах. Как така съм приет в ново училище. Аз съм на единадесет години. Рано ми е за гимназия.
- Ооо не, не, не. Не ме разбра момчето ми. Добре нека започнем от там. Случвали ли са ти се странни неща?
След този въпрос в стаята се възцари гробна тишина. Той от къде знаеше?
- Така си и помислих. Е, момчето ми, за всичко си има обяснение. Ти си магьосник.
- Знам. – Едва ли някой очакваше този отговор от мен, но това си бе самата истина. От доста време знаех че съм магьосник, само че… Защо?
- Е… ами в такъв случай нещата се улесняват. Специалното училище от което идвам, всъщност е училище за магия. И ти бе приет в него още с раждането си. Ето, един момент.
Той започна да пребърква джобовете си в търсене на нещо.
- А да, ето го. Твоето писмо. Вътре ще намериш всички необходими инструкции, за това от къде да си купиш учебниците и всички нужни помагала. Е Господин Иванов, добре дошъл в Училище за магия и вълшебства Аркус. Ще се видим на петнадесети септември, а сега ако ме извините трябва да тръгвам. Чакат ме още нови млади магьосници които трябва да посетя.
Той ми смигна, пожела лек ден на родителите ми и излезе през входната врата. Затичах се до прозореца, за да го видя как си отива, но него вече го нямаше.
Внимателно отворих писмото и извадих два пергамента от вътре. На единия имаше списък с неща които трябваше да закупя, а на другия – упътване. От къде да ги купя и как да стигна до училището или поне до транспорта за него.
Както може да се досетите родителите ми бяха във възторг. Синът им магьосник. Нямаше как да са по-горди.
Седмица по-късно, рано сутринта хванахме влака за София, за да ми купят нужните неща за училище. Не знаехме къде точно отиваме и как ще стигнем до там. Надявахме се все някой да ни помогне.
В десет часа сутринта напътствани от инструкциите написани в писмото се озовахме пред една уличка без изход в близост до Двореца на Културата. Това беше всичко което пишеше в писмото. Следващото изречение беше „Излезте на улица Бялъв“ Що за име бе това. Тук нямаше такова нещо като Бялъв. Уличката се казваше „1-ви май“.
Започнахме да се оглеждаме. Нямаше как да не забележим, ако някой магьосник се появи. Стояхме там около десет минути когато една врата изскърца до нас. Това явно бе някаква кръчма. Над вратата висеше стара ръждива табела на която пишеше „Бар Самодива“. Е това ако не бе знак, не знам какво е. В писмото пишеше „Намерете Самодивата“, но го бяхме пренебрегнали, понеже не знаехме какво значи това.
Вътре имаше около десетина странно облечени хора. Предположих че бяха магьосници, понеже ни гледаха подозрително и бяха облечени в нещо като рокли. Отидохме до бара където се запознахме с бармана – Георг. Той ни упъти как да стигнем до „Бялъв“. Отидохме до магьосническата банка Гринготс където обменихме мъгълските пари с които разполагахме с магьоснически - галеони, сикли и кнутове.
На петнадесети септември отново трябваше да ставаме рано. Този път имахме страшно много багаж. Цял куфар пълен с нещата ми за училище а на всичко отгоре и кафез със сова. Затова този път щяхме да ходим с колата на баща ми до София. Струваше ми се странно, че до училището се стига с влак. Но какво пък толкова, това едва ли е най-странното нещо през последния месец.
Спряхме пред гарата и се запътихме към девети перон. Така пишеше на писмото. Само че, девети перон – нямаше. Бяха седми, осми, десети. Деветият коловоз нямаше перон. Ами сега? В писмото не пишеше нищо.
- Господин Иванов! Извинете!
В другия край на осми перон стоеше едно нисичко момче което ни ръкомахаше и викаше. Ние отидохме при него.
- Изпраща ме професор Кирязов – започна да обяснява момчето – да ви помогна да стигнете до перон девет. Трябва да вземете асансьора.
Той посочи асансьора за инвалиди до стълбите. Отиде до него, отвори го и ни подкани да се качим.
- Когато се затворят вратите почукайте с пръчката си три пъти по бутона и изчакайте.
Така и направихме, няколко минути по-късно пътувах към новото си приключение.
Влакът бе огромен и все пак не се намираха празни места. Мъкнах куфара и кафеза почти през целия влак докато намерих едно купе в което имаше само едно момиче. Тя се бе сгушила до прозореца и четеше „История на магията“.
- Свободно ли е? – Попитах я след като отворих вратата и подадох глава вътре.
Тя вдигна глава над книгата огледа ме с един бърз погледа измърмори „да“ и отново се скри зад книгата си. Първите няколко минути се оказаха доста скучни понеже тя си седеше и си четеше. Очаквах да е по-интересно и забавно това пътуване, за това я заговорих или както изглеждаше според изражението й – я прекъснах.
- Какво четеш? – Знаех много добре какво чете, понеже тази книга я бях препрочел няколко пъти през последния месец, но не знаех как да я заговоря, и това ми се стори подходяща тема.
Тя отново ме погледна, след това завъртя корицата към себе си, вдигна вежди и ме погледна.
- Не можеш ли да четеш? Пише си. – И отново се скри зад книгата.
Втори опит.
- Аз съм Димитър, ти как се казваш.
- Джесика. – Кратко, точно и ясно.
Трети опит.
- Ти чистокръвна ли си или?
- Да.
Четвърти и пети и шести и нали знаете, когато не се откажеш нещата се получават. Тя явно разбра, че няма да я оставя намира и в крайна сметка след няколко часа си станахме приятели.
Вече беше към осем вечерта, навън започна да се стъмва.
- Кога ще пристигнем, знаеш ли. – попитах я аз, понеже и идея си нямах колко време ще пътуваме.
- Ами, утре вечерта може би, не съм много сигурна.
Супер, никъде не пишеше, че ще пътувам два дена с влак. Отворих си куфара, за да извадя учебника по отвари. Стори ми се изключително интересен, когато го прочетох през лятото, само че… нямаше го. И не само него, нямах нито един учебник.
- Какво има?
- Няма ми учебниците.
Джесика избухна в смях, а на мен хич не ми беше смешно.
- Да си оставял куфара без надзор във влака?
- Ами, да. Докато си търсех място.
- Ами някой ти ги е задигнал. Гаден номер.
- Ама… как така, трябва да ги намерим. – Изправих се и понечих да отворя вратата на купето, но Джесика ме дръпна.
- Къде си тръгнал, да не мислиш  да обикаляш влака и да питаш кой ти е откраднал учебниците?
- ДА! – категорично и отвърнах аз.
- Най-много да бъдеш достигнат от някое заклинание. Седи си тук, нещата, които губим, намират начин да се върнат при нас, дори и да не е по начина, по който очакваме.
В този момент вратата на купето се отвори и на прага и застана високо момче в черна мантия. На гърдите му блестеше значка на която пишеше „П“, a в ръцете си носеше – учебниците ми.
- Някой от вас да си е загубил учебниците?
Джесика ме погледна многозначно.
- Видя ли?
____________________

Споделете мнението си в коментарите под тази публикация или се присъединете към групата на турнира: Хари Потър творчески турнир във Facebook, където ще се проведе гласуването за най-добрия разказ.

Коментари

  1. Най-доброто до сега .

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Съгласен!!! Почти перфектно.

      Изтриване
    2. В сравнение с някои от предишните е направо перфектно.

      Изтриване
  2. Най-добрия, браво на Антони Атанасов

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Вижте последните:

Популярни публикации от този блог

Невероятната история на Евана Линч

Герои от Хари Потър във Фантастични животни

Мистерията около съдбата на Лавендър Браун

Защо Волдемор не беше преследван като Гриндълуолд

Имаше ли правосъдие за последователите на Волдемор

Защо Снейп трябваше да убие Дъмбълдор

Коя е Евана Линч от филмите за Хари Потър

Защо Джини е най-подходящата жена за Хари Потър

Още за Нют във Фантастични животни 2 (СПОЙЛЕРИ!)

Подробности за Престъпленията на Гринделвалд (СПОЙЛЕРИ!)