Хари Потър турнир №3: Произведение 1

Докато бягаме (on the run)

От Neighbourhood witch

Вселена извън Хари Потър: Тhe Walking Dead

Изминаха тридесет години откакто Черният Лорд бе победен. Ужасно време, в което още не съм била родена, страховити истории, за които само съм слушала, но определено не мога да кажа, че животът ни сега е по-лек и спокоен.

Опасността дойде внезапно. Казват, че бил някакъв вирус, който всеки от нас носи… който след края ни превръща в зомбита… Казват, че няма лек. Че природата е решила да ни накаже. Че се прочиства, докато все още може. Че се опитва да се спаси… от нас - хората. Казват какво ли още не и вероятно всичко е истина, защото звучи логично, но едно е сигурно - за да оцелеем по-дълго в този свят, е нужно да се адаптираме бързо.

Ще ви кажа какво научих аз за Бездушните (така ги наричам, защото… е ясно е защо) .

Първо: Непростимите проклятия не им влияят и трябва да добавя, че това е донякъде успокоително.

Не можеш да ги подчиниш с Империо, както инфериите. Не можеш да ги измъчваш с Круциатус, защото тях не ги боли. И разбира се не можеш да ги убиеш, защото сърцата им вече са мъртви. Поне не с магическа пръчка… Освен ако не я забиеш в главата им. Казват, че вирусът поддържал единствено частицата от мозъка ни, която ни кара да изпитваме глад. За да унищожим зомбито, трябва да се целим именно в нея.

Второ: Гладни са.

Трето: Наистина са МНОГО ГЛАДНИ!

Но стига за тях. Те ще се оправят, светът сега им принадлежи, а ние… ние бягаме.

***

Срещнах  Аро в гората преди година. Беше изплашен и мокър до кости, беше целият в рани и струва ми се, че ако не бях използвала магия много скоро щеше  да е един от Бездушните. Не се замислих изобщо, когато извадих пръчката си. Той имаше нужда от помощ, а аз можех да му я осигуря. В Хафълпаф са ни учили, че да си добър е най-голямата сила. Ако трябва да бъда честна, понякога наистина ми е трудно да продължавам да вярвам, че добротата ще спаси света. Този свят сякаш отдавна е обречен.

Та, както можеше да се очаква, оказа се че Аро е мъгъл. Беше на около десет. Гледаше ме с големите си питащи очи, изпълнени със страх, но и същевременно с доверие, което ме изненада. Аз вероятно щях да побягна с писъци, ако бях на негово място. Заведох го в изоставената хижа, в която се бях устроила от известно време и реших да му разкажа за себе си. Какво можеше да стане? А и имах нужда от приятел, който да не се опитва да ме изяде. В крайна сметка вече нямаше значение дали си магьосник или не, сега страните бяха други. Бяхме живи и ако искахме да останем такива, трябваше да си подадем ръце. Повечето магьосници наистина избираха да не се разкриват и аз не ги съдя. Всеки сам преценява за себе си.

Аро не говореше много. В началото не говореше изобщо, но с времето се отпусна. Разказа ми за майка си, за това как я е изгубил, докато са бягали в търсене на убежище. Разказа ми как се е озовал в гората и за всичко, което беше преживял по пътя. Единственото което не пожела да сподели с мен бе името си. Това не ми се стори странно. Реших, че все пак трябва да се обръщам към него по някакъв начин. Свикнала съм да кръщавам всичко около себе си, така то ми става някак по-близко, познато и не толкова плашещо. Точно като Бездушните. Но с Аро естествено не беше така. Него го приех веднага, защото беше просто едно изгубено дете. И още по-естествено аз се привързах към него. Той се превърна в малкото братче, което придаде смисъл на иначе обреченото ми съществуване.

Местехме се почти постоянно. Страхувах се да оставаме дълго на едно и също място, защото сега имах и друг, за когото да се грижа, а животът ме е научил, че подвижната мишена се уцелва по-трудно. Той постоянно ме разпитваше за магията, за това как и къде се е изучавала. Понякога ми задаваше доста чудати въпроси, над които никога досега не се бях замисляла, просто защото, колкото и да ме е срам да си призная, винаги съм приемала способностите си за даденост, без изобщо да разсъждавам върху тях. Но той искаше да знае всичко. И аз му казвах каквото мога. Чудех се, ако в един по-друг свят Аро беше получил своята сова, в кой ли дом щяха да го приемат? Толкова ми се щеше и той да е като мен, че исках да му връча пръчката си, за да видя какво ще стане, но знаех, че това би могло да е опасно за него. Ако Аро беше магьосник, то досега вече трябваше да е проявил поне мъничко от силата си, а той никога не спомена подобно нещо. Да, знам, че има случаи, в които, поради някакви определени обстоятелства, магията закъснява, но не можех да рискувам. Не бях предвидила обаче най-естественото нещо – Аро беше дете… и то любопитно.

***

И така стигаме до тази сутрин, когато отворих очи и Аро го нямаше. Нямаше я и пръчката ми. Бяхме прекарали вече втора нощ в един магазин за техника и бяхме разучили околността, така че знаех, че не може да е далеч. Изтичах отвън и започнах да го викам. Мозъкът ми се беше изключил за всичко друго. Затова, когато първите четирима Бездушни започнаха да си проправят път към мен, наистина се изненадах. Бях върната рязко в реалността. Бях сама. Без пръчката си. Не можех да ги отблъсна.

Тогава блесна силна светлина и единственото, което видях бе как един от Бездушните се пръсна на милиони отвратителни парчета. „Експулсо!”- помислих си аз с ръце, покриващи  лицето ми.

-Инкарцерус! – викна Аро и дебели въжета изхвърчаха от върха на пръчката ми, за да се увият здраво около останалите Бездушни

Той се беше научил! През цялото време е гледал и попивал всичко, което съм правила. Аро се затича към мен и ме прегърна. Всичко беше наред! Олекна ми, но сърцето ми продължаваше да бие бясно. За момент, един невероятно дълъг момент, си мислех, че съм го загубила.

-Името ми е Глен, но можеш да продължаваш да ми викаш Аро. – той се усмихна дяволито, размахвайки пръчката ми – И съм вълшебник, също като теб!

-Да, забелязах това, но можеше да се нараниш. – казах, вземайки си я обратно, а усмивката му помръкна, затова побързах да добавя – Ще трябва да ти намерим твоя собствена. Няма да е никак лесно. Очаква ни много път, но знам къде трябва да отидем.

Както вече казах, за да оцелеем в този нов свят е нужно да се адаптираме. Ако трябва да летим като птиците – ще летим! Ако трябва да тичаме като лъвовете – ще тичаме! Ако трябва да пълзим като змиите – ще пълзим! Каквото и да правим, важното е да продължаваме напред, защото въпреки всичко светът все още е красиво място и си струва да живеем в него!

Ако искате да коментирате разказите и да гласувате в анкетата на читателите, присъединете се към групата на турнира: Хари Потър творчески турнир във Facebook.