Творчески турнир №6: Произведение 7

Произведение 7
Непоправимо

От Джиф

(От мъгълофобите: Всички разкази се публикуват без редакция! Организаторите на турнира смятат, че това е задължение на авторите.)

– Не пипай, Ирма!
Крехката седемгодишна ръчичка увисна на сантиметри от лъскавата корица, която блещукаше примамливо на масата. Детето уплашено вдигна очи към високата жена в рамката на вратата. Яката на баба ѝ беше толкова висока, че скриваше щръкналите ѝ уши в гънките си, но пък достатъчно ясно показваше наниза от перли, в който се бяха вкопчили орловите пръсти на старицата.
– Бабо, аз само…
– Не искам да те слушам! – изписка жената и, без да пуска перлите, впи пръстите на другата си ръка в китката на детето и го повлачи по стълбите. – Защо аз да те слушам? Ти никога не слушаш! Няма да пипаш книгите ми с тези твои мръсни… мазни…
– Ама аз ги измих…
– …кални… не ми противоречи… лапи! Деля си залъка и къщата с теб, но проклета да съм, ако ти дам да ми мърсиш… книгите!
Последната дума Ирма долови през масивното дърво на вратата, която се бе затворила между нея и баба ѝ. Момиченцето се хвана за ръба на бюрото, за да не падне – толкова силно я бе натикала старицата в стаята ѝ. Приседна на ръба на стола си и подсмъркна, твърде стреснато, за да заплаче.
В малката стаичка нямаше книги. О, имаше полици – опасваха стените от край – и от тъмното петно на изсветлелия килим Ирма можеше да предположи, че някога до огромния прозорец е имало удобно кресло, в което да седне, да подвие крачета под себе си и да потъне в някой вълнуващ разказ за баншита, чудовища и блуждаещи огньове. Но сега нямаше почти нищо. Едно метално легло с мек дюшек, което беше удобно, защото би стигнало за поне четири кльощави създания с размерите на Ирма. Нисък дървен шкаф, в който грижливо бяха прибрани малкото ѝ дрехи. Бюро, което някога е било лъскаво, но вече бе протрито на места, и пред него стол, от който краката на Ирма се люлееха на трийсет сантиметра от земята. Всичко в стаята беше старо, но чисто и видимо използвано с любов години наред – всичко, освен малкото момиченце в големия стол, което клатеше крачета и се чувстваше най-малко обичано от всичко наоколо.
На бюрото ѝ имаше купчинка оръфани парчета пергамент и едно-единствено перо. Баба ѝ ги беше дала, за да упражнява буквите и сметките си след ежедневните уроци. Ирма още знаеше само седем букви, но наведе разтреперана ръчичка към пергамента и започна старателно да ги изписва. Някой ден щеше да ги знае всичките, и щеше да чете книги, и щеше да ги пази като съкровища, също като баба, и когато тя видеше това, щеше да я обича повече от тъмното петно на килима, повече от огромния прозорец, повече от празните лавици, и стаята ѝ щеше да се напълни с книги. И всяка щеше да е частица от сърцето на баба, която старицата щеше да подари на малката си внучка, също като нея сам-самичка, и двете щяха да са приятелки, и да седят в две еднакви огромни кресла, зачетени в две еднакви огромни книги, и всичко щеше да е прекрасно.
Само трябваше да научи още деветнайсет букви.

***

Деветнайсетте букви се бяха оказали лесната задача. По-трудно – дори невъзможно – се оказа това да убеди баба си да ѝ даде първата книга, тази, с която щеше да ѝ докаже, че може да се грижи за безценните съкровища, които бяха играли ролята на единствените приятели в живота на старицата десетилетия наред. Но сега нямаше значение, защото за пръв път в живота си Ирма виждаше книги докъдето ѝ стигне погледа – тънки и дебели, цветни и мрачни, всякакви книги, каквито можеше да си представи, по толкова много лавици, че ѝ се струваше, че седемте години, които ѝ предстояха в замъка, няма да ѝ стигнат, за да ги преброи.
Русото момиче, с което бе седяла в час по трансфигурация, но чието име не бе запомнила, ѝ посочи една свободна маса, и двете оставиха чантите си под нея. Русокоската плахо тръгна към библиотекарката, за да я помоли да я ориентира между лавиците, но Ирма изостана. Знаеше, че трябва да чете учебниците си – вече ѝ се бяха скарали, че не ги бе отворила преди началото на септември, но баба ѝ ги беше прибрала и заключила в куфара, още щом ги купиха. Но не можеше да се сдържа повече. Избърса внимателно пръсти в полата си – беше измила ръцете си точно преди да влезе в библиотеката, но никога не можеше да си достатъчно сигурен – и бавно, с почти свръхестествено благоговение прокара върховете на пръстите си по гръбчетата на книгите. Толкова я беше страх да не ги нарани, че допирът им върху кожата ѝ беше като случайно пърхане на крило на пеперуда. Книгите не изпищяха и Ирма, събрала малко смелост, притисна възглавничките на показалеца и средния си пръст към сребристия кант на най-голямата книга. Огледа се стреснато, но сякаш никой нямаше намерение да ѝ се скара. Изумена от дързостта си, Ирма измъкна книгата от рафта, понесе я като кристално кълбо към масата, и я разположи на безопасно място в скута си. Чак тогава се престраши да я отвори. Страниците не се разпаднаха на фин прах в ръцете ѝ. Всичко изглеждаше наред.
И за пръв път в живота си Ирма Пинс сведе поглед да прочете думи, които не бяха изписани в тънкия почерк на баба ѝ или с нейните собствени несръчни букви. Беше по-трудно, отколкото бе очаквала.
– Моите… опити… за… сприя… сприятеля… сприятеляване… с чудовището… от Лох Нес и Сивия… човек от Бен… Макдуй. Автор Лиат Ска… ска… скамандър – завърши гордо тя прочита на заглавието и вдигна поглед, почти очаквайки баба ѝ да ѝ се усмихва одобрително. Не че знаеше как би изглеждало това, но си го бе представяла достатъчно пъти.
Вместо това срещна развеселения поглед на възрастната библиотекарка, която се бе приближила с безименната ѝ руса приятелка и малка купчинка книги.
– Чудесна книга, моето момиче, чудесна – потупа я мило по гърба жената. – И прекрасен автор, разбира се… внук му Нют, сигурно си чувала за него, ако са ти интересни създанията, също написа книга преди две-три години, чакай, ще ти я донеса. Тя ще ти е доста по-лесна за четене, разбира се, старият Лиат използва някои много архаични термини и влиза в много подробности за хабитатите на създанията в Шотландия, които са много интересни, разбира се, много интересни, но може би не е най-добрата книга, с която да започнем, а? Чакай… имам книгата на Нют тук някъде, сега ще я намерим… тя е съвсем нова, разбира се… о, но вече са успели да издраскат корицата, тц-тц…
Ирма бе останала безмълвна при отприщилия се приток на думи, но последното я извади от унеса ѝ.
– Да изд-драскат корицата? – повтори тя през шепот и вдигна ръка към гърлото си, неосъзнато повтаряйки характерния жест на баба си.
– Да, да, все се намират един-двама вагабонти, или вагабонтки, така като гледам, които да шарят по книгите или да прегъват ръбчетата, но ти ще я пазиш, нали, моето момиче? Браво на теб, добро дете, ето, заповядай, приятно четене!
Сребристата книга бе издърпана от ръцете на момичето и върната на лавицата, а сега на масата блещукаше друга, по-нова и по-чиста, но някой бе изрисувал сърчица с червено мастило около името на Нют Скамандър и Ирма усети, че се изчервява, макар да не знаеше дали е от възмущение или смущение. Усмихна се на библиотекарката, прибра пръчката зад ухото си и разгърна страниците с все същото притеснение, че ще се разпаднат под пръстите ѝ. Те останаха цели.
____________________

Споделете мнението си в коментарите под тази публикация или се присъединете към групата на турнира: Хари Потър творчески турнир във Facebook, където ще се проведе гласуването за най-добрия разказ

Коментари

Вижте последните:

Абонирайте се за новини, коментари и теории по email:

Популярни публикации от този блог

Ревю без спойлери за Фантастични животни: Престъпленията на Гринделвалд

4 опасения, които имам за новия филм

Защо пръчката на Дъмбълдор е различна от тази, която първоначално видяхме

Какво е да живееш със слидеринец/рейвънклоувка

Сцени от трейлърите, които няма да видите във филма

Кой е Албус Дъмбълдор от Фантастични животни

Фантастични животни: Престъпленията на Гринделвалд вече официално е по кината

Как един преподавател съживи света на Хари Потър в класната си стая

В името на висшето благо - Гелърт Гриндълуолд

Каква е мотивацията на Волдемор