Творчески турнир №6: Произведение 4

Произведение 4
Щом звездите започнат да угасват

от С. А. Симеонов

(От мъгълофобите: Всички разкази се публикуват без редакция! Организаторите на турнира смятат, че това е задължение на авторите.)

Ситни крачки се прокрадваха по стълбището. Сливаха се с тишината в замъка, като пръстите едва доловимо докосваха пода, закачайки праха по ъглите.
Доби тягостно се отправяше към директорския кабинет, когато дебелата книга се изхлузи от ръцете му и със звън се стовари на земята. Дъхът му излизаше на пресекулки, тялото му се тресеше от нетърпение да стигне незабелязано миг по-бързо.
- Доби трябва да е тих! – духчето замахна непохватно с юмрук и удари челото си. – Никой не трябва да види Доби! Защото ако се разбере какво прави Доби, то…
Притисна корицата на книгата към напуканите си сини устни и замълча. Дочу глухи стъпки от отсрещния коридор и видя как Лонгботъм се скрива ловко в близката картина. Духчето затвори очи и изведнъж се сля със стената. Кожата му отразяваше всеки нюанс на тъмните камъни, а дрипите му се сляха с мъхчетата наоколо.
- Доби трябва да е по-тих… той…
- Добър вечер, Доби. – смирен глас се разнесе в пространството, размивайки последната останка от тишината. Доби подскочи, от уплах тялото му издайнически се отбележи на стената и малкото домашно духче залитна напред.
- П…п… професор Дъмбълдор! Доби не искал д… д… да ви събуди!
- Не си ме събудил. – двете му ръце се протегнаха напред. – Да речем, че Невил е… малко непохватен, когато се разхожда из картините в тъмното. – смехът му отекна надалеч. Доби бе забравил неговата усмивка. – Какво стискаш така силно?
Книгата се вдигна във въздуха и отлетя право срещу говорещия портрет. Имаше необичайна кръгла форма, кориците бяха твърди, нямаше никакви изображения – само миниатюрно изписани слова, които се губеха от поглед. Когато страниците се запрелистиха, книжното тяло започна да пищи неудържимо, няколко дъбови листа западаха по пода и струи светлина атакуваха тъмнината в коридора. Челото на директора се набразди, познатите белези от безпощадното време изпъкнаха от отблясъците на книгата, а погледът му се навъси към черните очи, втренчени в него.
- Защо първо… - думите на Дъмбълдор спряха на прага и застинаха известно време. - Защо първо не го обсъдиш с Хари Потър? Сигурен съм, че…
- НЕ! – Доби подскочи и сграбчи книгата обратно. Тя се залепи за гърдите му и мигом възвърна обичайното си състояние. – Хари Потър не бива да узнае, сър. Той… той ще се опита да промени всичко. А това, което се изрича на духчетата в полунощ, не може с друго действие да се убие.
От усмивката на Дъмбълдор бе останал пепелив спомен. Въздъхна и поклати глава.
- Уважавам решението ти и няма да го издам. А смелостта ти уважавам двойно.
- Б…благодаря, сър. А сега Доби трябва да направи нещо… и да открие…
- Две люспи от змийска кожа. Косъм от косата на преродена вийла. Пепел от плачещ феникс. И?
- И чорап, сър. – Очите му отразяваха възхищение и изненада.
- Точно така.
- Пак благодаря, сър.
- Почакай малко. Люспите? Как ги намери?
- От базилиска, сър. Доби изровил всичко, почти нищо не намерил, но зърнал няколко люспи, заровени дълбоко в мръсотия.
- Много добре. – Дъмбълдор положи ръката си върху другата. – Косъмът?
Кракът на духчето потрепна внезапно. Трябваше да тръгва, но се нуждаеше от помощ.
- Той… той беше много труден за откриване, сър. Но Доби се сдобил с коса на Фльор Делакор. Внучка на чистокръвна вийла. Ден преди сватбата в семейство Уизли, когато Фльор била най-щастлива, Доби забелязал, че косата й ставала все по-дълга. Вийлите удължават косите си несъзнателно, когато им предстои битка или важно събитие. Фльор е преродена вийла, заради кръвта и косите на баба си.
- Хитро и логично. – възрастният директор поздрави духчето и това като че върна малкия пламтящ устрем в неговите очи. – Остава само пепелта от плачещия феникс.
Доби се размърда засрамено, влачеше слабите си крака.
- Нямам, сър.
- Разбира се, че нямаш. Изключително редки създания. Но случайно в кабинета ми може да има нещо полезно, скрито дълбоко под множеството книги. Когато се извади и последната, до крака на бюрото се появява някаква странна вдлъбнатина. Кой знае какво има вътре… - намигна Дъмбълдор. – А! докато не съм забравил – професор Снейп крие резервен ключ от кабинета под картината ми.
Доби се доближи и понечи да я повдигне.
- Смело, момче. Хванал съм се за рамките, няма да изпадна.
Домашното духче плашливо повдигна дървеното платно и грабна ключа под него.
Кабинетът бе тъмен, неприветлив. Изгубил бе уюта, който Дъмбълдор таеше, а чувството за сигурност също се бе покрило някъде. Доби махна струпаните книги, грижливо ги постави от дясната си страна. Сетне тънката му ръка напипа нещо скрито в крака на бюрото и извади малко шише. Светлочервените оттенъци блещукаха в мрака и се залепиха на стъклената повърхност. Духчето прибра праха от феникса в дрипите си и излезе от кабинета.
На път за библиотеката, то се спря пред портрета на професора и се поклони.
- Знаеш ли, Доби. Предсказанията ни причиняват малкото неудобство понякога да не се сбъдват.
- Напротив, сър! Сбъдват се. Доби знае, че трябва да е така. – пръстите му всячески притискаха облата книга, под нея бяха всички набавени съставки. – Иначе Хари Потър няма в какво да вярва. И борбата му за магическия свят ще бъде безсмислена.

Остатъка от деня духчето прекара в библиотеката на училището. Покри се между два стелажа и внимателно извади всичко набавено. Няколко слидеринци се промъкнаха тайно, библиотеката бе приела самотната си отредена роля нощем, затова те загубиха интерес и се върнаха в подземието.
- На Доби му е нужно само още едно! – извика радостно и измъкна чорап с няколко кръпки. С пръсти духчето докосна слепоочието си и косата на вийлата се издигна във въздуха. Последвана от ярката пепел и тъмните люспи те се вплетоха в себе си, формирайки едно цяло, което се вмъкна в чорапа.
Доби извади книгите от рафта, изчисти старателно мръсотията и постави закърпения плат. Пред него бе книгата, кръглата форма закриваше чорапа. Доби погледна към прозореца, луната надзърташе любопитно през облаците, взираше се в него и в това, което остави.
Гърдите му се повдигнаха и свалиха тежко. Безсловесно отброяваше секундите. След няколко минути огледалото близо до него заискря. Сините отблясъци, като умоляващ поглед, се уголемиха и Доби разбра. Този знак бе чакал. Толкова дълго. И най-после се случваше. Затвори очи и образът на професор Трелони в полунощ преди две седмици изникна в съзнанието му. Бялото петно в очите й, непознатият глас, предсказанието…
„Щом счупеното отражение очите ти съзрат, в стара къща ще трябва да се върнеш.“
Повтаряше си наизуст казаното, но не биваше да се разсейва. Вдиша дълбоко въздух и пое аромата на старите книги. На магията в мъничките молекули, на сенките в училището, които тъжно го изпращаха.
Повдигна ръка и изчезна от библиотеката.
Останалото се случи бързо. Мъглата в съзнанието му бе обзела все повече фрагменти, а сърцето му биеше учестено в гърдите. Къщата на Малфой, стария господар. Познати образи, от които стомахът му се преобръщаше. И тогава го видя – лицето, което вечер сънуваше, белегът, чието предсказание пишеше неговата история.
„Ще те потърси този, чийто повик трепнеш да чуеш.“
Хари Потър извика името му и Доби се отзова. Хвана ръката му, усети как нечии длани също се долепят тежко, и издиша силно, за да се магипортира… миг след като зърна садистичната усмивка на лицето на Лестранж.
„Тогава сетния ти дъх ще се изтръгне и ще се пренесе у онова, що няма да дочакаш.“
- ДОБИ! – ревна Хари и притисна малкото му тяло. Камата стърчеше от подутите му гърди, а кръвта се стичаше до босите му крака – Не… ПОМОЩ!
Миризмата на соления въздух се сблъскваше с твърдата почва. Хари Потър падна на колене и стисна ръката на Доби. В очите на духчето искряха отражения.
„Щом звездите започват да угасват, името, което изречеш – едничко то ще се запомни.“
- ДОБИ! МОЛЯ ТЕ! – здравите ръце на момчето удряха земята, изливаха цялата скръб – заради това, че не може да помогне; заради това, че предсказанията се сбъдват, дори да не подозираш за тях.
- Хари… Потър… - звездите в очите на духчето изгаснаха. Дъхът му се изтръгна от гърдите и полетя свободно нагоре, сливайки се с бриза на морето.
„И само тази, която първа да защитава се нахвърли, ще го намери скрито в очакване да се намери.“

Залезът повлече страданието на цял магически народ със себе си. Момчето-което-оживя победи и не след дълго слънцето отново започна да пече отгоре му. Камъните на Хогуортс лъщяха на пека, освободили се от надвисналата опасност, и приемаха новите ученици в замъка.
Хърмаяни Грейнджър изтича до библиотеката. Връщаше всички книги и пособия, които бе взела назаем, и ги зареди небрежно по стелажите. Докосна панталоните си и изохка силно. Значката за С.М.Р.А.Д., която бе направила преди години, се нагорещи до червено и изпадна от скъсания джоб. Затъркаля се по пода и спря между два стелажа, близо до една заоблена книга с твърди корици. Листата потрепнаха и момичето веднага вдигна своята пръчка. Внимателно се доближи до книгата и с един замах я изпрати на пода.
Писъкът й накара Рон да дотича мигновено.
- Хърмаяни! – търсеше я сред книгите. – Хърмаяни, къде си?
Намери я на колене в средата, не виждаше какво държи в ръцете си. Хари се появи зад него и побърза да отиде при уплашеното момиче.
- Това е… - Хърмаяни се помести вляво, за да позволи на слънчевата светлина да проникне в тъмния ъгъл. – Това тук е…
Малки крака докоснаха пода. Крехкото телце бе обвито в закърпен чорап, който трябваше да се придържа от миниатюрните ръце. Имаше няколко косъма на главата си, а любопитните му очи шареха навсякъде.
Черната книга падна на земята и сгънат лист се освободи от хартиената примка. „Произход на магически създания: духчета и призраци“ от професор Гуудхелп – думите избледняха и се сляха с корицата. Хари Потър пристъпи близо, наведе се дръзко взе бележката, която лежеше до книгата.
Малкото създание кихна от праха около него, но преди да изгуби равновесие, Рон го хвана в шепи.
- Първото духче, родено свободно. – Потър намери гласа си, след което отново повтори. – Само ще избере дали да служи на някого или да запази своята независимост. Но магьосникът, на когото то остава неприкосновено вярно по всяко време, е само и единствено…
Тънкият глас на духчето прокънтя в тишината. Тримата магьосници се доближиха по-близо и то се усмихна засрамено.
- Хари… Хари Потър.
____________________

Споделете мнението си в коментарите под тази публикация или се присъединете към групата на турнира: Хари Потър творчески турнир във Facebook, където ще се проведе гласуването за най-добрия разказ.