Творчески турнир №6: Произведение 6

Произведение 6

от Клеър М.

(От мъгълофобите: Всички разкази се публикуват без редакция! Организаторите на турнира смятат, че това е задължение на авторите.)

Една безкрайна пътека криволичеща през гората. Зловещи дървета се извисяваха покрай нея, а малките финни листенца капеха по калния път и всичко съвършено в тях изчезваше. Сякаш това беше една искрена картина от живота визуализирана в един есенен пейзаж- нещото което смяташ за перфектно може да бъде превърнато в нещо толкова грозно само с една дума, с една истина. Сякаш тишината на гората говореше, шепнеше разни думи, а момичето тичаше по пътеката и се опитваше да избяга от тях. Впрягаше всичките си усилия да се скрие от истината или просто не можеше да я приеме и не искаше дори да я чува. В този момент пътеката свършваше на върха на една скала и отдолу зееше бездънна яма. От дъното й също се чуваше глас, съскащ и пронизващ сърцето на малкото момиче- Ти никога няма да си една от никога, никога, никога... Думите отекваха в съзнанието на детето, объркваха го и го задушаваха. В един момент тя не издържаше, всичко това я побъркваше и тя скочи. Чуха се само писъци... Клеър се събуди. Дишаше учестено, а сърцето й биеше лудо. Пулсът отекваше в ушите й. Беше се изпотила. Бистри капчици се стичаха по челото й. Едно момиче седеше на ръба на леглото й и й заговори спокойно с меден глас:
- Споконо Клеър било е просто сън. В безопасност си.
- Беше различно този път, Мегън. Видях му края.
- Ще ми разкажеш, но първо се успокой. Искаш ли чаша вода?
- Да.
Мегън й подаде една чаша студена вода а Клеър я пое с тънките си треперещи пръсти. Всички се чудеха как не можеше да свири на пияно като пръстите й бяха дълги и изваяни като на пианистка. Тя изпи чашата на няколко големи глътки, пое си дълбоко въздух и започна да разказва.
- Никога не си сънувала края на съня си. Дали е свързано с вашите? Може би това, че разбра истината за баща ти, те е разтревожило и сега те преследва и в сънищата ти.
- Но беше толкова истинско. Щом нито баща ми, нито майка ми са магьосници, как съм попаднала тук? Как съм минала през перона и изобщо откъде са ми се появили способностите.
- Може да намериш отговор в библиотеката. Защо не потърсиш повече информация за мъгълите и може да изскочи нещо.
- Права си- отговори Клеър и очите й блеснаха от вълнение. Разбира се че в библиотеката ще намерим нещо.
- Сега ще си лягам, а пък утре ще ти помогна с проучването. Лека нощ.
Клеър нямаше как да дочака утрото. Щом приятелката й заспа, тихичко се измъкна изпод завивките и се отправи към библиотеката. Оглеждаше се да не я види някой. За нейн късмет стигна благополучно до библиотеката без да бъде забелязана.
Това място й беше едно от любимите във Хогуортс - толкова много книги, които чакат да бъдат прочетени и разгледани. Толкова мистерии се крият измежду тези безбройни рафтове че чак се усеща тайнствеността във въздуха. Въпреки че стаята беше огромна, тя се чувстваше уютно и у дома си. Щеше да й отнеме твърде много време, докато намери книгите за немаговете, затова просто каза ясно и отчетливо:
- Книги за мъгъли.
И в този момент една книга полетя от един висок рафт, застана в ръцете й и се отвори на 322 страница. Момичето със русите къдрици седна на едно кресло. Книгата, която държеше в ръцете си се казваше “Откровенията на един мъгъл”. В нея една писателка на име Голдън Джи разказваше за своите емоции и мечти, за разочарованията и всичко което я кара да пише. Самата тя е мечтала да попадне в една вълшебна приказка, където ще е главната героиня, където ще я забележат, но на 17 години е разбрала, че всичко това, което е мечтала може да стане реалност. И тя е открила тази вълшебна реалност в книгите и в писането. Смята, че всичко това, което изпитваме е магия и ние трябва просто да я отключим и нейната магическа пръчица е химикалката, а вълшебството са нейното въображение и мечти. Клеър беше доста заинтригувана от четивото си и откри самата себе си в един от разказите на Голдън Джи:

"Есен. Топла завивка, голяма чаша ментов чай, меки пухкави чорапки, удобно кресло и дебел бестселър на масичката до него. Ехх каква идилия...чакайте че се размечтах. Та така... да продължаваме- Ааа... до къде бяхме, а... да дългото среднощно четене на лампа и разходки рано сутрин по алеята. Това е чара на есента- променлива, непредсказуема и неописуемо красива. Това е времето в годината, когато имаш време за себе си и да бъдеш погълнат от мислите и тревогите си. Тогава виждаш реалността и се потискаш от самотата, неудовлетворението или просто защото нещата не стават както трябва. Имаш нужда от проветряване на мислите и решаваш да излезеш на " свеж въздух". Намяташ коженото яке и изтърканите маратонки, затръшваш входната врата и започваш да крачиш по сенчестата алеята. Без посока, без цел- само ти, блуждаещият ти поглед и мислите ти. Подминаваш пъстрите дървета, падналите листенца по пейките, капките дъжддец стичащи се по прозорците и не успяваш да се насладиш на гледката. Толкова съвършена и същевременно естествена. Подминаваш всичко това хладнокръвно. Сякаш някой е изцедил всяка приятна емоция и чувство от душата ти като парцал свален от простора. Безнадежност, мъка и милион въпросителни са се забили в сърцето ти като стрелички от дарц, а ти преразглеждаш нещата отново и отново с цел да откриеш решение. Вървиш напред без да обръщаш внимание на нищо. Уж излезе да за глътка въздух, а пространството също не ти дава свобода. Пак се чувстваш между четири стени от които няма изход. Но разходката продължава. Заобикаляш дърветата и усещаш финния досег на тънките клонки галещи лицето ти. Затваряш за миг очи и си въобразяваш че малките листенца ще прогонят всичките грижи и тревоги, които те напрягат повече и повече. Но този миг на свобода и удовлетворение е мимолетен и точно това го прави толкова специален. След това няколко капки се стичат по челото ти и студа от вледеняващото докосване те връща на земята.Това безцелно крачене е начина да изразходиш малко енергия в противен случай ще избухнеш. Ще излееш всички насъбрали се чувства и като всяка буря ще се развихриш и след миг ще притихнеш сякаш нищо не е ставало.
Хладната сянка те потиска още повече и те смазва като капак надвиснал над теб спускащ все по бавно и мъчително. Но тази дълга сенчеста и потискаща пътека все някога свърша и ти се озоваваш на слънчев площад. Слънцето сгрява вкочанените ти от брулещия вятър пръсти и ти усещаш топлината- тази която сгрява душичката ти, повдига забитата ти в земята главица и ти показва света светъл, приветлив и усмихнат. Слънчевите лъчи като че с магически дълги пръсти се прокрадват по лицето ти, докосват крайчетата на устните ти и ги превръщат в усмивка.
Е това е доста дълго описание на човешките емоции, но те са представени от тази есенна разходка. Ежедневието е потъналата в сенки алея, а вдъхновението е слънчицето и облетия в светлина площад. Намерете своята светлина която ви кара да се усмихнете. Дали това ще е пленяваща книга, незабравима мелодия, спираща дъха гледка или превъзходния шоколадов кекс на баба, при мисълта за който може да се разплачете. Няма значение дали това е вашето любимо нещо или някой специален човек, важното е да ви вдъхновява, да ви радва, да ви дава надежда и желание за живот. Трябва ви подобно убежище от заобикалящия ви свят, от егоцентризма и материализма на хората, от горделивците, които ви лазят по нервите, от омразата и лошотията на хората които са променили света. И един такъв човек може да е вашето спасително балонче което ви уединавя и съхраня такъв какъвто си. Този човек може да е глътката ти въздух от която толкова се нуждаеш, този 1% който никога не достига нещо да е перфектно, магическата гумичка която изтрива тягостни мисли. Е, какво чакаш, намери слънчевия лъч оправящ настроението ти.
Есента наистина е магическа и може да ти даде повод на преосмислиш нещата, да видиш красотата във пълния й блясък и да се докоснеш до нещо истинско. Тя е едно от моите вдъхновения, а кое е твоето?"

Цялата тази съкрушителна истина, която разбра за себе си преди известно време, съсипваше Клеър, но този разказ й показа едно ново разбиране за магията. Може и да не е чистокръвна магьосница, но Голдън Джи направи истинска магия с това малко объркано момиченце - показа му, че въпреки обстоятелствата, ние можем да бъдем щастливи и свободни и да творим чудеса и вълшебства. За Клеър човешкият свят вече не беше толкова обикновен. Разбра че и тези хора са способни на магия, но под друго форма. Вече не се чувстваше излишна в магическия свят а се чувстваше окрилена, защото нейните родители са я дарили с най-съвършената магия- тази на любовта. Тя е била толкова обичано дете, че е отключила истинска реална магия, достойна за света на магьосниците.
След като осъзна всичко това, Клеър стана от креслото и се запъти към стаята си. На вратата се засече с библиотекарката и се стресна от присъствието й.
- Ще загазя ли?- попита плахо къдрокоската.
- Не, моето момиче. Аз знаех, че си тук още от самото начало, но те видях така задълбочена, докато четеше, че не посмях да те прекъсна.
- Беше изклъчително важно за мен и просто не можах да изтърпя до сутринта. Зачетох се в една книга написана от мъгъл. Беше изключителна и сякаш писана за мен.
- Това е чудесно, моето момиче. За мен няма по-прекрасно нещо от това да се намериш в някоя книга. Сякаш писателя е прочел душата ти и е представил емоциите ти на лист хартия. Но тази библиотека, затова e толкова специална. Тя знае от какво имаш нужда и ти го предоставя.
- Благодаря ви госпожо Пинтън. Няма да се повтори повече това среднощно четене.
- Довиждане Клеър. Дано скоро пак те видя тук дори и през ноща. Вечерите са ми много самотни и бих искала да имам една любителка на книтите за компания.
- Радвам се да го чуя- отговори с усмивка малката Клеър- Лека вечер.
____________________

Споделете мнението си в коментарите под тази публикация или се присъединете към групата на турнира: Хари Потър творчески турнир във Facebook, където ще се проведе гласуването за най-добрия разказ.