Хари Потър творчески турнир №1: Разказ 6

Разказ 6

Любов

От М.

11.08.1981.

Топлият вечерен въздух си играе с червените къдрици, разпилени по възглавницата, и ги отпуска върху потното, сбръчкано от болка чело. Артър внимателно ги отмята пак назад. Има само една ръка за целта – пръстите на другата са притиснати между тези на Моли и той усеща как костите му се трият една в друга. Кокалчетата му изпукват, когато тя извиква и се надига от леглото, но той целува китката ѝ, тънките костици, които водят от нея към пръстите, ноктите ѝ, възглавничките на показалеца, на средния пръст, на безименния, на най-малкия. Моли се отпуска задъхана върху чаршафа и лечителката нежно ѝ дава познати напътствия. Артър пак отмята косата от челото ѝ и го целува, всяка бръчка по отделно, но му се налага да се отдръпне бързо, когато следващият вик отново надига жена му от леглото.
Отдолу се чува бездиханното кикотене на Рон и отривистият смях на Бил.
Моли се усмихва при звука и хватката ѝ върху пръстите на Артър се отпуска, но в следващия миг се затяга отново. Пръстите му се извиват назад, докато вече е почти сигурен, че ще се счупят, но няма значение, защото смеховете на момчетата долу биват надвикани от друг глас, силен и здрав и ясен, и лечителката се усмихва, и Моли се смее, пребледняла и изтощена, и протяга ръце, и Артър, заслепен от внезапни сълзи, свежда глава към докосващите се чела на двете най-красиви момичета на света.
– Всичко е наред – прошепва Моли, усетила сълзите му по бузата си. – Всичко е наред, всичко е наред, обичам те.

***
Бил кляка зад дивана и се опитва да диша тихо. Ако е научил нещо от историите, които вуйчовците му разказват, то е, че винаги, когато се криеш зад нещо по време на дуел, трябва да си много, много тих.
Тези инструкции обаче явно не са стигнали до Рон. Луничавият му нос се подава иззад облегалката на дивана и собственикът му, с въодушевен вик и безразсъдно смело доверие, се прекатерва през препятствието и тупва върху брат си, от височина поне един Рон и половина.
Бил успява да легне назад, за да падне малкият върху корема му. Въздухът му излиза насилствено от гърдите, обаче братчето му е закрепено безопасно и катастрофата е избегната.
Фред и Джордж, очевидно приели офанзивата на Рон за боен сигнал, се хвърлят през стаята като двойка рижави блъджъри, и тримата дребосъци се струпват върху Бил. Рон е лек, но тримата заедно тежат поне колкото десетгодишния си брат, и заплашват скоро да го задушат напълно. Бил се опитва да ги събори от себе си, но Фред и Джордж изглежда са развили по няколко допълнителни крайника, които по някакъв начин се оказват я в устата, я в ушите му.
С ъгъла на окото си мярва Чарли, който заобикаля дивана, стиснал дървената лъжица, временно изпълняваща длъжността на магическа пръчка.
– Нали щяхме да се дуелираме? – пита той разочаровано.
– Нападнаха ме планински тролове – едва успява да промърмори Бил, преди коляното на Фред да се блъсне в горните му зъби.
Чарли грабва най-малкия планински трол и с усилие го вдига във въздуха. Рон се разпищява щастливо, а Бил успява да седне и се присъединява към смеха му.
Смехът им секва, когато отгоре, пронизал звукоизолиращото заклинание на стълбището, се разнася болезнения вик на майка им. Долната устна на Рон затреперва и кикотът му мигновено преминава в хленч. Пърси вдига глава от книжката, която чете на дивана.
Чарли притиска главичката на Рон до рамото си, Бил хваща Фред и Джордж за ръцете, и всички отиват да седнат при Пърси. Близнаците се настаняват по коленете на батковците си. Шестимата братя застиват в многоръка прегръдка, която сякаш продължава много дълго време.
За момент не разбират, че Рон също е притихнал, и че детският плач, който чуват, идва отгоре. Рон обаче разбира, и, в прилив на бебешка съпричастност, наддава вик в синхрон с чисто новата си сестричка.
– Всичко е наред – мърмори Чарли, докато го люлее успокоително.
– Всичко е наред – приглася му Бил и започва да гъделичка Джордж, за да му отвлича вниманието.
– Всичко е наред – смело се съгласява Пърси, макар че гласът му трепери, и оставя книгата на масата, за да се включи в играта.

***
Фейбиън Прюит никога не се е страхувал за живота си. И сега няма да бъде денят, в който ще започне. Грозното лице на Долохов най-сетне се е разкарало от личното му пространство и е обърнало внимание на Марлийн, която е мъничка и незастрашителна, но може и да те убие най-незастрашително, така че засега може да не се тревожи за него. И без това си има достатъчно проблеми, с двамата Лестранж, които танцуват около него като двойка фламинго, и упорито се мъчат да го уцелят със сноповете си светлина от всеки цвят от спектъра, но са твърде бавни за него.
Тихият, стреснат писък на Марлийн го изважда от равновесие. Долохов се е свил на безполезна топка в средата на склада, но от Марлийн не е останала и следа – само златистата ѝ пръчка, прекършена през средата като счупена кост, и изумруденозелени парченца от мантията ѝ.
Сноп сребърна светлина от пръчката на Лестранж най-сетне го удря в ребрата. Марсън Маккинън, видял останките от сестра си, наддава гневен вик и се втурва, макар и загубил пръчката си, към последните двама останали смъртожадни. Фейбиън усеща как каменният под се блъсва в коленете му и се оглежда за брат си. Чувства как костите му стържат по дробовете, внезапно твърди като диамант след заклинанието на Белатрикс. Гидиън го няма в битката.
Най-сетне го вижда – или поне каквото е останало от него. Лежи по очи в най-далечния ъгъл, а краката му са се превърнали в безполезни шушулки, плувнали в локва кръв. Влачейки се и борейки се за всяка глътка въздух, Фейбиън успява да се добере до него. Гидиън още е буден и брат му взима главата му в скута си. Два чифта еднакви кафяви очи се срещат за последно.
– Всичко е наред – прошепва Фейбиън със сетни сили.
– Всичко е наред – безмълвно оформят думите устните на Гидиън.
Всичко е наред, повтаря си Фейбиън, докато зелената светлина изпълва цялото му зрително поле. Когато ударът ѝ в гърба му идва, той е готов.