Творчески турнир №5: Произведение 7
Произведение 7
В сянка
от Т.
(От мъгълофобите: Всички разкази се публикуват без редакция! Организаторите на турнира смятат, че това е задължение на авторите.)
В моментите, когато собствената й невзрачност и неспособност да се справи с някоя ситуация я завладяваше, Петуния си сипваше чаша бяло вино, отпускаше се на прекалено мекия фотьойл в дневната и включваше телевизора. И днес тя направи същото. Къщата беше празна. Оставяйки се на спомени и чувства, отпи от хладката течност, вдиша дълбоко и затвори очи...
... Предишните няколко седмици бяха изключително напрегнати – беше направила основно почистване на цялата къща, градината изглеждаше готова за фотосесия, кухнята и столовата блестяха от чистота. Можеше да се каже, че даже съвестта й е чиста.
***
Петуния Дърсли, по баща Евънс, знаеше прекрасно, че в деня, в който щеше да пристигне на гости сестрата на мъжа й, собственият й (и единствен) племенник имаше рожден ден. Но понеже бяха взели твърдо решение с Върнън да не насърчават самочувствието на момчето по никакъв начин, да не се мисли той за нещо повече от братовчед си, не си направи труда да припомни никому за този факт, а самата тя го игнорира. Имаше прекалено много работа сега, не й беше до излишни мисли. В момента, в който момчето се появи в кухнята сутринта и си взе препечената филийка, новината за рождения му ден мина през ума й за част от секундата като светкавица и също толково бързо се изпари. Мардж идваше на гости. За съпруга като Петуния това беше предостатъчно.
Често й се налагаше да изтърпява много трудно моменти, когато Върнън кращеше и заплашваше момчето. Не че тя се противопоставяше, мълчеше си както всяка уважаваща себе си Степфордска съпруга. Понякога даже насърчаваше гълченето, но каквото и да се случваше все пак вътре в нея нещо почти незабележимо се огъваше всеки път, когато чуеше подвикванията на съпруга си, майчиният й инстинкт беше прекалено силен. Когато напрежението растеше тя си даваше вид, че го подкрепя и каквото и да направи сина на проклетата й сестра, е погрешно и зло. А и честно казано тези сови в стаята на момчето, от чиито крясъци и мръсотии й се повръщаше, й идваха твърде в повече.
И тази сутрин не беше изключение – крясъци, заплахи, обиди. Не искаше уязвимите уши синът й да става свидетели на такава агресия, но, уви, тя нямаше думата, а и се беше научила да приема настроенията на мъжа си за даденост. Нали това искаше още от времето, когато си тръгна от вкъщи – сигурност, нормалност.
Когато в ума й се появяваха угризения, Петуния обикновено реагираше на секундата – сформираше личния си отряд от неми помощници. Хващаше четката, метлата, парцала и хилядите препарати за почистване, като армия, която да изчисти гузната й съвест, да я върне към нормалното й състояние и да я фокусира върху единственото нещо, което й носеше радост в живота (освен клюкарстването) – сина й. Той бе онова, което я спаси от колапс, когато си отиде Лили и когато стовариха онова малко вързопче пред вратата им, за да й напомня всеки ден за сестра й и за страшната й съдба. Синът й й даде цел в живота и се превърна в обект на обожание, който да я дърпа напред. Чисти ли са обувките на Дъдли, да купи нови дрешки на Дъдли, да го заведе на детската площадка, да го целуне по челото, да приглади гъстата русолява косичка, да почисти след него.
Какво чувстваше към племенника си обаче беше съвсем друга работа. За такива мисли Петуния рядко намираше смелост. Тя поне един път седмично си налагаше да влезе и да почисти стаята му в месеците, които то изкарваше далеч от тях, в онава странно училище, което и сестра й посещаваше. Правеше го безропотно. Задълженията си бяха задължения. Не изпитваше нужда да потъва в лепкавата мъгла на миналото и болезнената му връзка с настоящето докато обираше прахта от бюрото на племенника си. Разкъсвана между Върнън, сина си, домакинската работа, клюките, сина на починатала си сестра, самата тя, Петуния, се беше изгубила. Нямаше идентичност нито в настоящето, нито в миналото, когато сестра й я беше превъзхождала във всичко и тя бе избягала, за да търси стабилност. Загубата на собствената й индивидуалност не беше новина за нея.
Най-страшната част от гостуванията на Марджъри Ейлийн Дърсли бяха не всепоглъщащият й апетит, за да угоди на който на Петуния й се налагаше да приготвя планини от храна; не отвратителното й псе, което правеше поразии навсякъде и след което тя трабваше да чисти постоянно, а жестокостта и настървението, с което зълва й се отнасяше към Хари. Петуния никога не би си и помислила да го защити. Не. По-скоро обидите й идваха в повече. Мардж обичаше да малтретира вербално племенника й и тя, Петуния, не беше в състояние да издаде и звук.
Три дни преди де си замине Мардж, по време на обяда, Петуния имаше лошо предчувствие. Като правило не обръщаше внимание на глупости от рода на предчувствия, но когато Хари беше около тях нямаше избор. Винаги, когато Мардж гостуваше у тях се получаваха непредвидени ситуации и страхът, че някой извън семейството ще разбере, че Хари е магьосник беше непреодолим. Търпеше обидите, които често засягаха и самата нея, но Петуния се правеше, че не разбира или не чува. Навеждаше глава, както винаги. Така трябваше да е. Всичко се случи бързо и дойде сякаш от нищото.
- Това е едно от основните правила в отглеждането на поколения – продължи Мардж. При кучетата се наблюдава непрекъснато. Щом нещо не е в ред с кучката, малките й също не са читави...
С избухването на чашата вино Петуния вече знаеше, че това не е от силния захват на Мардж. И, о да, предчувствието й не я е излъгало. Той го беше направил. Магия! Петуния беше ставала свидетел на такива феномени рядко в живота си – с Лили и сега с Хари, но все пак те не й бяха чужди. Мразеше привилегиите им, не понасяше факта, че те са много повече от невзрачната, не-красива, с име, което не харесваше, Петуния. Но чувствата й винаги бяха едни и същи. В първия момент настъпваше бясна паника, все едно най-лошото предстои. Но вътре имаше и друго чувство, скрито дълбоко под пластове правила, страхове и изминали години – възхищение и благоговение пред красотата на възприятията, на неизвестното, на странното. КОЛКО й се искаше да притежава тази сила, да е част от този свят, да беше получила писмо и тя, а не да се превърне в не-любимата дъщеря на родителите си така изведнъж и завинаги.
В най-дръзките си моменти Петуния си се представяше като ученичка в Хогуорт - с магическа пръчка в ръка, недосегаема, опитна магьосница, много по-даровита от сестра си. Все се питаше в кой от домовете би отишла (Лили й беше разказала за тях още през първата си година). Беше убедена, че нямаше да е там, където бяха разпределили сестра й. Понякога беше разглеждала скришом учебниците по магия в стаята на Лили. Колко странни и вълшебни й се струваха... Никога не призна пред никого как се чувстваше. А и нямаше смисъл. Това беше едно минало, което никога не се беше случило за нея.
Изминаха още три дни, през които Петуния се опитваше всячески да не привлича внимание върху себе, особено когато Мардж за пореден път изказваше мнение, че племенникът й е умствено недоразвит. Едва изкараха до последната вечер без инциденти, но престоят не беше приключил. Петуния се зае да приготви празнична вечеря и се затвори с часове в кухнята – избра максимално сложни рецепти, за да й отнеме колкото се може повече време. Супа, сьомга, лимонов пай с белтъчен крем – за нея си беше привилегия да не види Мардж един цял ден, а утрото щеше да донесе облекчението на неизбежната самота, за която в този момент Петуния мечтаеше с цялото си сърце. За съжаление Върнън предложи коняк....
Обидите започнаха да извират от устата на Мардж като водопад, а Петуния се беше съсредоточила в кафето си, все едно спасението ще дойде на дъното на чашката. Племенникът й бил недорасъл – удар – Петуния много добре си даваше сметка, че не дават достатъчно храна на Хари. Всичко било до кръвта – удар – собствената й кръв не струва, има магьосници в семейството, а тя самата е едно нищо и ще е такава до сетния си дъх. Сестра й била избягала с безработен непрокопсаник – удар – кой й беше дал правото да обсъжда починалата й сестра? На дъното на чашата с кафе нямаше нищо друго, освен утайка.
Петуния мълчеше, чуваше блъскането на сърцето си така близо, все едно се намира между ушите й. Прокле себе си, миналото си, решенията си. Искаше й се да направи нещо, но беше късно. Беше отказала на племенника си подобаващо място в семейството, бяха го оставили да гладува, държаха се с него като с престъпник още от бебе, тормозеха го, унижаваха го. Но нищо – той все пак отиде в проклетото училище, чиито врати никога не се отвориха за нея и тя остана завинаги безмощна. Въпреки че Петуния беше решена да мрази магията, която никога не бе имала, не можеше и съвсем да отрече преклонението си пред нея.
Когато Мардж започна да се издува като балон, Петуния знаеше. Ужаси се не от това, че нещо ще се случи на омразната й роднина. Потисна я не това, че съседите ще забележат или даже, че най-вероятно даже ще дойдат магьосници, за да оправят кашата. Не. Натъжи се, че не е била тя, която направи тази магия и че никога не беше имала тези сили, че никога нямаше да е една от тях, колкото и да й се беше искало като малка. А и сега.
***
Седейки си в сравнително удобния фотьойл, Петуния отвори очи. Чашата беше празна, момчето бе избягало вчера веднага след вечерята, в дневната почти не влизаше естествена светлина, часовникът показваше половин час преди съпругът й да се прибере от работа. Стана, отиде да се преоблече, оправи си косата. Всичко си беше както преди.
***
Наистина жалкото в случая беше, че нито Петуния, нито Хари някога разбраха, че не беше той този, който накара Мардж да се издуе до нечовешки размери и да се понесе във въздуха. Имаше друг човек в стаята, чиято дълго таена болка, срам, страх и унижение от всички дочути обиди накара да се случи невъзможното. Това беше единствената магия, която Петуния Дърсли някога направи и за която никога никой нямаше да разбере.
____________________
Споделете мнението си в коментарите под тази публикация или се присъединете към групата на турнира: Хари Потър творчески турнир във Facebook, където ще се проведе гласуването за най-добрия разказ.
А дали?
ОтговорИзтриванеИнтересно...
ОтговорИзтриване