Творчески турнир №5: Произведение 5

Произведение 5
Разказа на принца

от С.И. и Дж.К.Р.

(От мъгълофобите: Всички разкази се публикуват без редакция! Организаторите на турнира смятат, че това е задължение на авторите.)

Замъкът гореше, училището гореше... домът ми гореше. Пламъците се отразяваха в черните ми очи, а аз продължавах да мълвя заклинанието. Защо го правех? Не можех да спася всички, едва ли можех да спася когото и да е. До мен долиташе екота на сражението. Сражението унищожаващо единственото място където някъде се бях чувствал „у дома”.
– Веднага! – повтори гласът и ме извади от мислите ми.
– Черния лорд нареди да те доведа при него – по бледото измъчено лице не бе останала и капка от надменността която магьосника имаше някога. Когато Смъртожадните имаха кауза, а не бяха водени единствено от страха. В гласа му имаше повече молба отколкото настояване.
Погледнах отново към замъка и видях огромната купчина акромантули да се приближават мъкнейки със себе си някакъв едър мъж. Разтърках слепоочията си и тръгнах с надеждата, че заклинанието ми ще задържи достатъчно дълго жаждата им за кръв, и че не съм спасил някой идиот като Хагрид например.
Черния лорд се бе настанал в изоставената стара къща на края на Хогсмийд от където наблюдаваше битката... или заревото от нея. След като Луциус съобщи за мен се оттегли ниско свел очи. Прочетох презрението му към мен в погледа който ми хвърли на излизане, но освен това в него имаше много повече страх и може би молба? И тогава видях змията.
Увиснала във въздуха: тя се гънеше плавно вътре в омагьосаната защитна сфера, която Челния лорд ѝ беше направил – обсипана със звезди и прозрачна, нещо средно между проблясващ кафез и аквариум. Нима часът бе настъпил? Дъртия манипулатор отново се беше оказал прав, колко типично за него, дори след смъртта му. Но това значеше само едно – трябва да се действа.
– Господарю, съпротивата им рухва… – подех аз.
– Да, рухва, но без твоя помощ – прекъсна ме Черния лорд. – Колкото и опитен да си като магьосник, Сивиръс, мисля, че сега вече е все едно дали участваш. Вече сме почти там… почти.
– Нека да намеря момчето. Нека да ви доведа Потър. Знам, че мога да го намеря, господарю. Умолявам ви! – времето беше дошло трябваше да да намеря момчето и да разкрия съдбата му, трябваше да го подготвя за последната му задача.
– Имам проблем Сивъръс – рязко смени темата той докато въртеше новата си пръчката с бледи тънки пръсти. – Защо не изпълнява волята ми?
Въпросът наистина ме стъписа и единственото което успях да вметна беше, че той е направил изключително неща с нея с което си спечелих някаква самовлюбена тирада за това колко изключителен бил той, но пръчката не показвала истинския си потенциал и други подобни братвежи. А в мен горяха думите на Дъмбълдор – „Ще дойде време когато Черния лорд ще се притеснява за змията си и тогава Хари трябва да научи истинската си съдба.” Времето беше дошло. Подхвърлиш нещо в края на монологът му и опитах да го увещая отново:
– ...но ви умолявам да ме пуснете да се върна… и да намеря Потър. – да Хари последната частица от нея щеше да изчезне днес, само да можеш да се добера до него.
– Говориш като Луциус. Никой от вас двамата не разбира Потър така, както го разбирам аз. Не е нужно да го търсите. Потър сам ще дойде при мен. Знам слабостите му, неговия голям недостатък. Ще пожелае да го спре на всяка цена. Ще дойде тук.
– Но, господарю, някой може да го убие случайно… – опитах се да вкарам малко здрав разум там където нямаше никаква почва за такъв. Черния лорд беше обсебен от момчето. Някак си бе въобразил че камарата фанатици които го следваха щяха да се опитат да опазят Потър. Докато гледах змията в плаващия във въздуха мехур започнах да усещам, че може би няма да мога да изпълня мисия си. Отговарях сервилно без да влагам особен смисъл и чак когато Черния лорд каза „не” осъзнах че отново съм го помолил да отида за него. Толкова близо и същевременно толкова далеч. Проклетият самовлюбен хлапак, точно като баща си! Наистина ли щеше да дойде се изправи пред това кълбо от емоции и необуздани страсти. Нима може да е чак толкова глупав!? И защото Черния лорд ме занимава с пръчките и неудачите си с тях аз преподавах отвари дименторите го взели, да си говори с Флитуик...
– Набавих си трета пръчка, Сивиръс, Бъзовата пръчка, известна още като Пръчка на Ориста и Смъртоносна пръчка. Взех я от предишния ѝ собственик… от гроба на Албус Дъмбълдор…
О, не! Аз го убих. Станал съм господар на пръчката му!? Усещах как кръвта се отцежда от лицето ми. Усещах и остатъците от фелицитис по небцето. Нима бих могъл да я объркам? Защо не работеше? Нима въпреки всичко щях да се проваля, да проваля нея? Устните ми се раздвижиха и от пресъхналото ми гърло се изтръгна молба:
– Господарю… нека да отида при момчето… – нямаше смисъл разбира се, той вече бе решил съдбата ми. Нямаше да мога да го убедя. Никой не би могъл да го убеди. Кой би могъл да убеди някой лудостта?
– Ти уби Албус Дъмбълдор. Докато ти си жив, Сивиръс, Бъзовата пръчка не може да ми се подчинява.
Усетих как собствената ми пръчка се озова в ръката ми. Сякаш по своя собствена воля. Сякаш се опитваше да ме предпази.
– Нямам друг избор . Трябва да стана истински господар на пръчката, Сивиръс. Ако тя стане изцяло моя, най-после и Потър ще бъде мой.
Черния лорд замахна, но не проби защитното ми заклинание. Какво в гащите на Мерлин...
Отгоре ми се стовари тежест която ме повали на пода, а във врата ми се впиха зъби. Проклетата змия. Защо забравих за нея, защо реших, че ще опита със сила?
Докато излизаше от къщата черния лорд каза нещо което не вярвах, че е възможно да изпита, че дори не знае как да произнесе: „Съжалявам”. За мен ли съжаляваше? За единствения който разбираше самотата и мъката му? За този последния вярващ в каузата му? Аз. Аз настина го разбирах, докато през пръстите ми пръскаше собствена ми кръв аз също съжалявах. Съжалявах, че не можах да ѝ помогна. Съжалявах, че не я спасих. Съжалявах, че не можах да защитя последната частица от нея. Съжалявах, че проклетата отвара не успя да...
Нещо прошумоля. Нима тук имаше някой? Извиках. Изкрещях! Но не се чу нищо повече от стон. И тогава я видях. Беше толкова красива както винаги. Зелените ѝ очи намериха моите. Трябваше да ѝ кажа, да ѝ покажа, че не съм се провалил, че винаги съм я обичал – още от първия миг в който я видях на люлката под старото дърво.
– Вземи – -прошепнах давайки ѝ цялата си любов и спомени. – Виж ме!
____________________

Споделете мнението си в коментарите под тази публикация или се присъединете към групата на турнира: Хари Потър творчески турнир във Facebook, където ще се проведе гласуването за най-добрия разказ.