Творчески турнир №5: Произведение 4

Произведение 4
Вина

от Джиф

(От мъгълофобите: Всички разкази се публикуват без редакция! Организаторите на турнира смятат, че това е задължение на авторите.)

Нечий вик разкъса нощта.
Училището е защитено, беше си повтарял, защитите ще издържат, докато евакуираме децата. Но този вик – този отчаян, болезнен, нащърбен по ръбовете писък – избухна в гърдите му и се заби като назъбени парчета стъкло в сърцето му. Беше вик на дете, което бе преброило седемнадесет свещички на тортата си, дете, което бе получило златния си часовник и разрешителното си за магипортиране, но и дете, чийто глас се бе прекършил в предсмъртна агония.
Беше си обещавал отново и отново, че ще даде всичко от себе си, за да не позволи отново да загиват деца. Беше си го обещал, когато, застанал за пръв път зад училищната катедра пред клас шестнайсетгодишни, се бе изумил от малката разлика във възрастта между тези безгрижни момчета и момичета, и двамата си приятели, двамата войници, двамата герои, които бе погребал почти сам през осемдесет и първа. Беше си го обещал отново, докато бе опознавал учениците си през годината и бе ставал техен довереник, техен съветник, техен съюзник и защитник; и отново, докато бе слушал разказите на Хари за гласовете, които чувал край дименторите; и отново, когато го бе държал през гърдите, за да не се втурне след кръстника си през завесата; и отново, когато бе подкрепял Невил на рамото си, за да го доведе до болничното крило след втората битка със смъртожадни в живота на момчето; и отново, когато в онази безлунна априлска вечер – не беше ли едва вчера? – бе поел за пръв път сина си в ръцете си; и отново, когато в същата онази вечер бе срещнал хлътналите и помръкнали от почти непосилното бреме очи на бъдещия кръстник на детето си; и отново, само преди часове, сред препълнената с носещи всякакви белези деца Нужна стая; и отново, когато бе зърнал огнените коси на Джини почти да се скриват в площадката на стълбата в отчаяното ѝ желание да се добере до битката; и отново, когато се бе втурнал да помогне на Минерва да вдигне братята Крийви от скамейките на масата на Грифиндор… И отново, и отново, и отново, и всичките обещания се пръснаха на парчета под натиска на този детски вик, защото те бяха деца, независимо какво казваше закона, и той се бе провалил, като баща, като учител, като човек – беше дванайсет часа и една минута, битката тъкмо бе започнала, а провалът му вече се нахвърляше върху него със заглъхващия глас на умиращо дете.
– Вътре са – екна край него глас на момче и Шеймъс Финиган пристъпи напред. – Дръж редицата!
В гласа му – глас на момче, не на мъж, все още не на мъж – имаше стомана, и Ремус усети игли в сърцето си, когато тринайсет пръчки се изправиха до тази на Шеймъс, и тринайсет души – о, Мерлин, поне за четирима от тях знаеше какви са най-лошите им страхове, защото ги бе учил да се борят с богърти – застанаха до него.
– НАПРЕД! – ревна Шеймъс и се втурна главоломно към първия смъртожаден, спуснал се ухилен към тях. Викът му бе поет от тези край него и нощта се разтвори в блясъци и писъци, а пред очите на Ремус действителността току се сменяше с една банши, останала без глас, и едно тринайсетгодишно момче, което се бе завтекло срещу нея със същата увереност, с която сега размахваше пръчката си като камшик.
В тъмнината между две заклинания Ремус успя да види зловещите светлини, блеснали зад гърба му, и разбра с притъпяваща сетивата сигурност – нямаше да успеят да ги задържат, смъртожадните щяха да проникнат в замъка. Той отстъпи назад и се спъна в нещо. В същия миг към него се стрелна лъч електриковосиня светлина и той видя в какво се е закачил кракът му – беше ръка на момиче, и в тази частица от мига, в която лъчът светлина пътуваше към него, той усети, че му призлява, защото ръката беше на Алиша Спинет, Алиша, която седеше на последния чин и се кикотеше тихичко на бележките, които долитаха до нея от мястото до прозореца, където Джордж Уизли люлееше стола си на задните крака, Алиша, която може би не знаеше, че именно той е позволил Джордж завинаги да остане без едното си ухо, Алиша, по чиито вени кръвта може би бе замлъкнала завинаги, и той трябваше да провери, беше длъжен да провери, и се наведе към нея…
– ПРОТЕГО! – изпищя Парвати Патил (мумия, страх я е от мумии и любимият ѝ предмет е пророкуването, къде е сестра ѝ, беше в нашата група?) и електриковият лъч угасна като цигара, притисната върху измагьосания от момичето щит. – ПРОФЕСОРЕ, КАКВО ПРАВИТЕ?
Не трябваше да си тук, искаше да ѝ изкрещи в отговор той, трябваше да намеря начин, не трябваше да се стига дотук, не трябваше ти да водиш войната, съжалявамсъжалявамсъжалявам, трябваше да ви защитя, но не мога нищо да направя, съжалявам –
Но не ѝ изкрещя, вдигна пръчка в синхрон с нейната и усмивката загасна върху лицето на смъртожадния само миг преди главата му да се удари в твърдата земя.
– СЛЕД ТЯХ! – Шеймъс бе прегракнал като баншито си, но гласът му прокънтя из парка като в празна стая. – НЯМА ДА ПУСНЕМ ТИЯ КОПЕЛЕТА В ЗАМЪКА!
Пясъчнорусата му коса се открояваше ярко в тъмнината – Ремус я видя как се долепя до тревата, точно когато въздухът над него пламна в алено, а после изплува обратно на обичайното си ниво тъкмо навреме, за да насочи пурпурно заклинание към върлинест магьосник, прицелил пръчката си в стомаха на Кейти Бел (облегалките на столовете ѝ идват ниски и винаги ги обръща и сяда наобратно, няколко пъти е била наказвана и много се радва, че най-сетне някой преподавател я разбира). Магията му, преплетена с тази на самата Кейти, блъсна смъртожадния назад почти до самата стена на замъка, където той остана да лежи неподвижен.
– ФЛАНГ! – изкомандва Шеймъс, съвсем естествено поел командата, която уж бе дадена на Ремус.
Докато механично изпълняваше заповедта му, Ремус отново видя тринайсетгодишния Финиган в класната стая, и чак сега осъзна, че човекът пред него не беше същото дете, и провалът на мъжа не беше в това, че седмокурсниците се биеха ведно с възрастните. Провалът бе започнал много по-рано, години по-рано, когато в една лятна вечер всички възрастни бяха нарушили негласното си обещание, че ще защитават децата, че нищо лошо няма да им се случи. Провалът носеше като татуировки по себе си името на Седрик Дигъри, следите от перото на Долорес Ъмбридж, и ехото от всички рани и мъчения, които децата на Хогуортс бяха понесли през тази учебна година. Шеймъс, и Парвати, и Алиша, и Кейти, и всички други, които по всички нормални правила трябваше да се тревожат за оценки и куидични мачове – бяха разбрали, че няма кой да ги защити, и точно тогава детството им се бе пръснало на милион многоцветни парчета.
Със свито сърце Ремус се превъртя на земята, за да избегне четири различни заклинания, и запрати едно към гърба на качулатата фигура, която точно в този момент буташе вратата на Входната зала. Смъртожадният се сви, но не загуби равновесие, и Ремус, от тревата, вдигна пръчка за нов удар, но не се наложи – Ърни Макмилън се хвърли от съседния фланг върху натрапника и физически го притисна към земята. Беше изгубил пръчката си, но Кейти и Сюзан Боунс му се притекоха на помощ и само след секунди смъртожадният лежеше в зародишна поза в тревата, а Ърни беше на крака с нова пръчка, макар и доста по-къса от предишната му.
– ФЛАНГ! – крещеше отново Шеймъс. – ЗАТВОРЕТЕ ЛИНИЯТА, НЕ ГИ ПУСКАЙТЕ ВЪТРЕ!
И сам скочи пред вратата на Входната зала, в опит да свърже двата разпаднали се фланга в една линия на защита.
Всички смъртожадни, като по команда, вдигнаха пръчки към самотната русолява фигура на прага на училището, и Ремус се хвърли отчаяно към него в опит да го защити – от всички страни децата-войници явно си бяха помислили същото, защото само след миг пред Шеймъс имаше ако не желаната от него линия, то поне разтопена маса от съзаклятници, които се блъснаха един в друг в бързината и след това изстреляха такъв неудържим залп от заклинания, че половината лъчи светлина се разпиляха безцелно, без да ударят никого от нападателите пред тях. На Ремус му се стори, че собствените му редици са изтънели значително, но нямаше време да брои, защото едно заклинание за малко да уцели Сюзан (плъхове, най-големият ѝ страх е плъхове, какъв късмет, че Опаш го няма, Опаш, о, само да ми паднеш) и беше по-важно да защити нея, отколкото да страда за вече загиналите – после щеше да има време – после, когато всичко приключеше – Алиша още ли лежеше в тревата?
Право към лицето му летеше сребрист лъч и стотната от секундата, в която бе избрал да предпази Сюзан, за малко да му коства битката, но точно когато вдигна ръце в обречен опит да скрие лицето си, звездите бяха затулени от гигантска сянка. Пред защитниците на Хогуортс застана великан – защо пък не – удари се в гърдите и наддаде вик срещу смъртожадните. Ремус успя да избърше потта от челото си и да се огледа, но само той се бе възползвал от моментната безопасност – децата-войници вече насочваха пръчките си изпод ръцете и краката на великана и използваха объркването на смъртожадните, за да повалят още и още. Засрамен, мъжът, който трябваше да ги води, последва примера им. В същия миг от прозорците заваляха заклинания, които също разтрошиха пристъпващите към замъка редици, и Ремус вдигна очи точно навреме, за да види Джини Уизли да изчезва иззад перваза на седмия етаж (измъкнала се е от Стаята, аз предложих плана, аз казах, че ще е в безопасност там, Джини, не умирай, аз ще съм виновен, също както стана с Джордж).
Малко на север се чуха злоради викове и всички – и защитници, и нападатели – вдигнаха погледи към мястото, където трима великани пристъпваха пред група ликуващи смъртожадни, а смехът на фигурата най-отпред не можеше да бъде сбъркан. Белатрикс Лестранж почти танцуваше под светлините от заклинанията на други деца – не, войници – които защитаваха северните бойници.
През разбитите прозорци на Входната зала изскочи Абърфорт Дъмбълдор, с развята коса и брада, последван от Минерва и младата съпруга на Бил. Точно в същия миг останалите неколцина смъртожадни, които още се бореха с групата на Ремус (на Шеймъс, групата на Шеймъс) явно решиха, че Входната зала е загубена битка, и се втурнаха да помагат на Белатрикс и нейните спътници. Ърни и Сюзан хукнаха след тях още преди да е гръмнала командата на Шеймъс, и Ремус се втурна след тях с останалите, но точно тогава сърцето му отново бе прерязано.
– Ремус!
Достраша го да се обърне и се прокле за малодушието си, но мъничко прокле и нея, защото бе обещала, че ще стои при Теди, ще стои в безопасност, бяха си обещали, че няма да оставят детето си сираче, а ето, че беше тук. И пак се прокле, защото много добре знаеше, че обещанията им бяха празни, че тя не можеше да седи у дома и да чака, че беше достатъчно силна и умела в магиите, за да изглежда като долно предателство срещу страната на доброто да му се иска да я задържи вкъщи, да я задържи за себе си, да я задържи цяла. И трети път се прокле, защото никога не бе виждал нещо толкова красиво в живота си, и когато хвана ръката ѝ, най-сетне се почувства истински, и любовта му към нея го караше да бъде егоист по толкова много начини, че вече не можеше дори да ги преброи.
Проклятията се изплъзнаха гласно от устата му, когато от разбитите прозорци изскочиха Дийн Томас и Луна Лъвгуд и с викове се втурнаха към притиснатите до северните бойници защитници. Стената на замъка се бе пропукала под нападението на великаните и Ремус виждаше през процепите прииждащите подкрепления, но от Гората пристигаха и други подкрепления, с черни качулки и маски, безчетни двойници на смъртта. Затегли Дора след себе си и, черпейки сила от пръстите ѝ между своите, запрати толкова мощно заклинание по Краб Старши, че повали не само него, ами и застаналия зад него Нот.
– ЛЕВИЯ ВЕЛИКАН НА ТРИ – ревеше Шеймъс някъде вдясно, макар със сигурност да знаеше, че смъртожадните го чуват, че няма начин, че битката за парка е към края си. – ЕДНО… ДВЕ… НЕ!
Белатрикс бе запратила заклинание по Дийн и Шеймъс отвърна с такава ярост, че косата ѝ от дясната страна избухна в пламъци. Жената се завъртя в опит да изгаси огъня, но само след секунда забрави за него и се разкикоти весело. На Ремус му трябваше секунда да разбере какво е предизвикало веселието ѝ, но когато разбра, вътрешностите му се превърнаха в лед.
– Милата ми племенница! – изпя Белатрикс към Дора.
Само през трупа ми, помисли си настървено Ремус и вдигна пръчка, за да защити жената, заради която живееше. Целият свят се сведе до трите метра, които деляха Белатрикс и Дора, цялата нощ се изгуби в светлините, които проблясваха помежду им, и вече не съществуваше нищо друго – нито далечния тътен, нито писъците на оредяващите редици защитници, нито дъждът от стъкла от горните етажи. Зелено, червено, протего, импедимента, залегни, изправи се, атака, ДОРА НАВЕДИ СЕ зелено зелено зелено НЕ
НЕ НЕ МОЖЕШ
НЕ
Косата ѝ изгуби розовия си оттенък и изчезна в тъмнината на парка
Коленете му се блъснаха в земята и той се изгуби
Победоносни викове екнаха над главата му но нямаха смисъл нищо нямаше смисъл победата вече не беше възможна
Смехът на убийцата изпълни ушите му но полудяваше не виждаше никого
Най сетне намери с ръка главата ѝ и в светлината струяща от замъка видя тюркоазеното на косата ѝ същото като на Теди
Теди е у дома
Теди
Теди!
С рев на ранено животно Ремус се изправи на крака и запрати назъбен лъч зелена светлина към гърбовете на прииждащите в замъка смъртожадни. Синът му беше у дома и той трябваше да се бие, докато все още можеше, трябваше да направи всичко възможно утре, когато Теди се събуди без майка, поне да се събуди в свят, в който да цари мир.
____________________

Споделете мнението си в коментарите под тази публикация или се присъединете към групата на турнира: Хари Потър творчески турнир във Facebook, където ще се проведе гласуването за най-добрия разказ.

Коментари

  1. Искахте по голямо? =Р
    Джиф, не знам, малко тегави ми дойдоха описанията и вътрешните борби съчетани с различни спомени. Усетих се че на места прескачаш пасажи.

    ОтговорИзтриване
  2. Аз също се усетих да прескачам пасажи, но определено това произведение ми хареса най-много от всички до момента...

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Хари Потър събития и турнири

Абонирайте се за новини, коментари и теории по email:

Популярни публикации от този блог

Луна Лъвгуд - 12 неща за нея, които може да не знаете

Отношението на Снейп към Хари Потър

Хари Потър и совите - какво знаем и какво предполагаме

Проклятията в Хари Потър

В кого всъщност е влюбена Хърмаяни?

Каква е мотивацията на Волдемор

7 доказателства, че Хари Потър е идиот

7 неща, които (може би) не знаете за Хърмаяни Грейнджър

Забравената кръстница на Хари Потър

Аврелий Дъмбълдор - кои са родителите му