Творчески турнир №7: Произведение 9
Произведение 9
Песента на феникса
От Дора Солакова
(От мъгълофобите: Всички разкази се публикуват без редакция! Организаторите на турнира смятат, че това е задължение на авторите.)
Смразяващо декемврийско утро настъпи за жителите на Годрикс Холоу. Въпреки че още не беше навалял сняг, улиците бяха сковани от студ. Всички локви бяха замръзнали. Камбаната в селската черква заби празнично, за да отблежи, че мрачната сутрин е с дата 25 декември.
В къщата на семейство Дъмбълдор беше тихо. На втория етаж в едно от леглата лежеше момче, наскоро навършило четиринадесет. Косите му бяха с цвят на тъмен кефлибар. Небрежно дълги и разрошени. По лицето му се четеше силен темперамент. Формата на очите му беше малко извита, което го различаваше донякъде от брат му и сестра му, но пък силно напомняше чертите на майка му. Беше висок и леко грубоват на вид. Абърфорт се събуди от трополене на бързи и леки стъпки. Отвори очи точно в момента, в който малката му сестричка нахлу в стаята. Слетлите ѝ коси сякаш летяха във всички посоки, а будните светли очи бяха изпълени с радост. Ариана бе само две години по-малка от брат си, но изглеждаше толкова крехка и нежна, сякаш лесно нещо в нея може да се счупи.
-Весела Коледа, Аб! Хайде, ела! Ела да видим подаръците! Няма да отворя нищо без тебе!
Момчето се усмихна и прегърна сестричката си. После бързо се измъкна от леглото. И двамата погледнаха в отсрещния край на стаята. И през тази Коледна ваканция най-големият брат – Албус остана в училище, за да върши...някакви свои велики дела. Леглото му сега стоеше пусто и недружелюбно хладно.
-Мислех, че снощи може да е дошъл...- ясно се чу разочарование в гласа на момичето.
-Сигурно учи за изпити, помниш ли миналата година преди СОВА? Само изпрати писмо.
Абърфорт дори не знаеш защо защитава брат си в този момент. Изпитите никога не са били проблем за Албус, той обръщаше внимание на къде по-възвишени неща. Имаше куп проучвания и открития, за което обикновено гърмеше цялото училище. Ариана стисна брат си за ръката и го отдели от мрачните му мисли.
-Нищо, нали ти си тук! Да видим подаръците и ще нахраним козите, хайде!
Кухнята беше приятно загрята и светла. В камината ведро грееше огън, а госпожа Дъмбълдор правеше последни приготовления на закуската с пръчка в ръка. Ариана се спусна към коледното дръвче. Под него имаше няколко празнично опаковани пакета.
-А има ли нещо от татко? - чу се развълнуваният детски гласец, - да не ние забравил и той като Ал? Мамо, татко не ти е писал скоро, нали?
Кендра изправи сковано рамене и се вгледа в семейния портрет над камината. Абърфорт усети мислите на майка си и се зае да разсее вниманието на детето.
-Я виж по-добре какво има тук! Ами, да! Това е от мен. Харесва ли ти? Хайде, сложи я...
Докато Абърфорт поствяше диадема върху червеникаво-златната главица на сестра си, майката бързо се обърна и се засуети около масата. Лицето ѝ беше твърдо и непроницаемо. Кендра Дъмбълдор бе непоклатима, макар и нещо дълбоко да я измъчваше в този момент. Пое въздух и се върна при децата. Абърфорт винаги намираше най-добрия начин да общува с Ариана.
-Много е красива! Ти ли я нарисува, Ари? - момчето държеше пергамент, върху който бе красиво изрисувана планинска коза. Животоното покоряваше пуст връх и гледаше нагоре. А момичето сияеше от радост.
-Нарисувах нещо и за мама! - възкликна Ариана.
Кендра пристъпи отново към децата си и пое с усмивка картината. Дъщеричката ѝ имаше истински талант, а изображението се беше получило и подвижно. Виждаха се ясно фигурите на красива дългокоса магьосница с момче и момиче до нея. В горния десен ъгъл имаше изрисуван феникс, който гледаше към семейството. Някъде под него бе изобразен строг навид магьосник с искрящо сини очи. В рисунката липсваше само един и майката нямаше как да не забележи.
-А къде е Албус?
В този момент сякаш в стаята стана по-хладно и по-мрачно. Ариана отпусна лицето си. Беше непроницаема, а гласът ѝ истана равен:
-Него все го няма. Той е във вестника. - Каза детето и посочи към свитъка, който се виждаше в свободната ръка на нарисуваната Кендра.
Абърфорт съжали, че предизвика Ариана, но знаеше и че само той може да я успокои. Прегърна я през раменете и каза:
-Само че сигурно ти е изпратил подарък! Искаш ли да го видим? После ще отидем при козите...
Чу се трясък от чупене, чашите на масата се пръснаха сякаш от само себе си. Този път нямаше да е толкова лесно
-НИКОГА НЕ Е С НАС! И СЕГА Е В УЧИЛИЩЕ, НАЛИ? НЕ СЕ ВЪРНА ЗА КОЛЕДА! - гласът на Ариана ескалираше, а съдовете в кухнята взеха да се трошат.
-Ариана, всичко е наред, няма нужда да се ядосваш. Всичко е наред. Албус учи за ТРИТОН, но той не те е забравил.
Кендра клатеше глава и гледаше почти безпомощно. Лицето на Ариана беше толкова различно, сякаш разкривено от силна ярост. Във въздуха се усещаше как тя губи самоконтрол. Стената се пропука по дължина, а тухлите сякаш взеха да треперят...
Цялата суматоха остана като разцепена на две в момента, в който на вратата се почука. Всичко в къщата утихна. Ариана възвърна обикновеното си невинно детско изражение, а яростта взе да отстъпва. Кендра тръгна към вратата.
-Сигурно е Батилда. Аб, отидете вече при козите. Аз ще посрещна госпожа Багшот!
Колкото и грубоват да изглеждаше, Абърфорт хвана ръката на сестра си с голяма нежност и я подкани към задната врта.
През това време на входа се почука още няколко пъти. Когато Кендра отвори, на прага стоеше високо момче с дълга кехлибарена коса и яркосини очи. Младежът се усмивхваше ведро и стискаше под мишница няколко пакета.
-Изненада! Все пак реших да си дойда за празника! В крайна сметка всичко друго може да остане и за след празниците. Обиколих Хогсмийд, разбира се. Малко натоварено е по Коледа...
Албус се усмихна широко и тръгна към майка си. Кендра бе грейнала, от което лицето ѝ изглеждаше още по-красиво. В кухнята Ариана сякаш се закова на място, чула гласа на най-големия си брат. Когато Албус влезе, гневът беше забравен. Добрите очи на момичето гледаха със захлас новодошлия. Той, разбира се, ѝ подаде един от пакетите. Детските ръце с въление разкъсаха хартията за да достигнат до един изключително красив и много убедителен модел на феникс, който дори можеше да лети.
-Семейният символ – каза Албус с усмивка, - зная, че обичаш тази птица, Ари! Тя е огнена и красива като теб!
Госпожа Дъмбългор получи чисто нова официална мантия, която беше с цвета на среднощно небе. Абърфорт наблюдаваше безмълвно всичко. Той недоумяваше как брат му въздейства на всеки човек. Сякаш ставаше център на вселената. И в този момчент Аб наистина си помисли, че майка му дори не е забелязала книгата, която той толкова дълго време ѝ беше избирал. Стори му се че и диадемата, която подари на Ариана сякаш сивееше в сравнение с лъскавата птичка. След малко Абърфорт получи от брат си голям сребърен бокал, чиято основа бе оформена като глава на козел. Подаръкът обаче така и не разруши горчивата буца, която беше заседнала някъде в грълото му.
Коледният обяд беше весел и особено празничен за семейството. Или поне за част от него. Ариана подскачаше наоколо и пееше с пълно гърло коледни песни. Албус надълго обясняваше на майка си за последните проучвания, които беше направил. Приятно премина и вечерята, макар и никой да не забеляза вглъбения и мрачен Абърфорт.
Момчетата се качиха в стаята си. Албус седна на бюрото си да допълни нещо в записките си. Не усети как брат му застана зад гърба му със скръстени ръце. Щом надигна глава и остави перото, големият брат забеляза дългата сянка на Абърфот и се обърна, за да срещне тихите, но ясни думи на брат си:
-Не знам дали заслужаваш и половината от обичта на Ариана и на мама...
Албус го погледна озадачено. После се усмихна благо и заговори с почти напевен глас:
-Стига, Аб, защо се сърдиш? Нали все пак съм тук? Освен това мисля, че е ясно – Ариана винаги те е обожавала, защото все ѝ се връзваш на...
Сякаш светкавица премина пред очите на по-малкия брат. В такива моменти трудно можеше да сдържа гнева си. Едва успя да поеме дълбоко въздух и да задържи равен гласа си:
-Аха, връзвам ѝ се на акъла, нали?! И отделям време да я укротя! А ти...все пак отдели време и за нас, така ли? Реши, че ние сме твоето семейство и трябва да прекараш време и с нас, а не само с почитателите си! Ясно ми е, че си... - Абърфорт затвори за миг очи и се завъртя на пета. Започна нервно да обикаля стаята в опит да сдържи набуяващия гняв, - .... някакъв велик ум и те пишат по вестниците, обаче знаеш добре, че сме вече сами! Татко няма да се завърне и това те прави по някакъв начин глава на семейството. Ти, който нехаеш за самотната си майка, за нескопосания си брат и обскурената си сестра! - Албус опита да спре брат си, но Абърфорт беше по-твърд от всякога.
- Не ми казвай да говоря по-тихо! - повиши още повече глас момчето, - това е самата истина, колкото и да не ти харесва. И ако искаш да знаеш, Ариана днес започна да губи контрол отново...заради теб. Нараняваш я с това, че все те няма!
Албус се отказа от опитите да успокои брат си и просто го изслуша докрай. Помълча известно време, като погледът му се рееше из стаята и сякаш събираше думите от нивидими прашинки във въздуха. Сетне пое дъх и погледна право в небесно сините очи на брат си.
-Аб, разбирам как се чувстваш...Не, не, почакай! Нека да кажа, - Албус вдигна помирително ръката си във въздуха, за да не бъде прекъснат. - Повярвай ми, Аб, понякога наистина съм зает с много важни неща. Те на пръв поглед не са толкова значими за нас и семейството ни, но все пак ни засягат. Засягат и Ариана. Работя в името на общото добруване на нашето общество. Магьосниците са изправени пред редица проблеми, които могат да бъдат разрешени. Аз съм полезен и докато мога да бъда, ще е ужасно грубо от моя страна да се оттегля. Да, знам, че невинаги мога да дам на вас, най-близките ми, това, което заслужавате. Обаче всичко това в крайна сметка е в името на...
-Общото благо? - довърши Абърфорт, - ясни са ми твоите... сладки приказки. Иди ги разправяй на някой друг. По-добре слез на земята и помисли за благото на собствената си сестра! Нещата с Ариана...могат да станат все по-зле. А ти често си далече...Нали каза, че ще можеш да помогнеш да се справи с...това нещо, с този обскурус?
-Знаеш, че съм посветил много от времето и експериментите си именно на това. Но още съм далеч. Това е недобре проучена област на магията....
Албус седна на ръба на леглото си и се зае да оправя възглавницата. Абърфорт продължаваше да стои в средата на стаята и да наблюдава брат си.
-Колко още ѝ остава? - чу се леко прегракналият глас на Аб. Той сякаш се побоя от въпроса си, а и от отговора, който ще последва. Загледа се в килима напрегнато.
-Трудно е да се каже. Но това, че издържа досега е постижение само по себе си. Дванадесет години. Обикновено такива като нея трудно достигат до десет...
Абърфорт кипна като чайник и отново закрачи нервно из стаята.
-Мръсни мъгълски отрепки! Добре, че татко им даде да разберат...
Албус застана до брат си, като сложи ръка въврху рамото му:
-Така е, но виж как заплати... Виж, неразумно е да се вглеждаме в причините за нещастието, трябва да мислим за неговото разрешение. Това, което дълбоко ме притеснява, е мама, защото тя остава насаме с Ариана, докато ние сме на училище.
Абърфорт изсумтя презрително и обърна гръб на брат си.
-Сякаш наистина те интересува. А аз и не държа пък толкова да се връщам в „Хогуртс“! Мога да се грижа за Ариана! Добре де, знам! Образованието.
Разговорът застина в тази точка. Момчетата се насочиха към леглата си, а мракът и тишината се сляха в едно.
В най-тъмната част на нощта всичко бе вече потънало в дълбок сън. Само Кендра стоеше будна и съзерцаваше перо от феникс върху нощното шкафче. В бадемовите очи блестяха винаги сдържаните сълзи, които дори и сега не смееха да излязат наяве. Песента на феникса отдавна бе заглъхнала, а нощта също беше към края си. Краят на онова последно писмо бе болезнено близко до началото му. Едно изречение, в което имаше толкова скръб и толкова любов.
Винаги ще ви обичам.
П.
***
На другата сутрин всички закусваха тихо, а празничната приповдигнатост сякаш се беше изпарила. Албус току задаваше въпроси на Ариана и бързо си отбелязваше нещо в записките. После помоли за извинение и напусна масата, за да довърши нещо започнато. Кендра облече новата си мантия и приготви кутия с коледни сладки за съседката госпожа Багшот. Абърфорт се зае да почиства, докато Ариана си играеше с малкия модел на феникс. Птичката излиташе на няколко сантиметра от дланите на детето, а то се веселеше и припкаше леко из къщата. Часовете се нижеха, дойде време да се хранят козите. Абърфорт повика сестра си, която винаги го придружаваше. Ариана обаче не отговори. Не беше и в стаята си. Аб се качи горе и още повече се притесни, коато свари брат си сам да си води още записки.
-Не е ли при теб? Не я откривам!
Албус откъсна очи от пергамента и погледна озадачено.
-Кой да е при мен?
-Ариана, разбира се! Няма я...играеше си, докато аз чистех и...
-Нали твърдеше, че ти можеш най-добре да се грижиш за нея! Къде е мама? Да не би да е с нея?
-Навън? Ти луд ли си? Мама излезе преди повече от час. Ариана никога не излиза с нея. Напуска къщата само, когато храним козите, точно затова я потърсих и... - Абърфорт спря и хукна, без да каже каквото и да е на брат си. Забеляза, че врата на спалнята на майка им е широко отворена. Вътре всичко беше изпопадало на земята. „Изглежда е била тук и е имала пристъп.“ - помисли си момчето и огледа добре помещението. На пода забеляза пергамент, скъсан на две части. Студена пот обля Абърфорт, той се наведе, за да види двете парчета от писмото, което майка му беше получила от Азкабан в края на лятото:
Уважаема госпожо Дъмбълдор,
съжаляваме да Ви съобщим, че съпругът Ви Перцивал Дъмълдор издъхна снощи. Изпращаме както следва личните му вещи. Тленните останки заедно с магическата пръчка следва да бъдат погребани в гробището на Азкабан. Поради естеството на присъдата на Вашия съпруг нямате право да претендирате за тленни останки и/или магическата пръчка на покойника. Относно последната воля и желание на господин Перцивал Дъмбълдор, моля да се обърнете към Министерството на магията. Завещанието ще бъде задържано в срок от 30 (тридесет) дни, съобразно Наредбата за основателна кофискация на магьоснически артефакти.
Искрено Ваш,
Меркурий Блектор, директор на Строгоохраняван затвор за магьосници и вещици Азкабан
Силната тревога мина като ток през тялото на Абърфорт. Пазеха старателно от Ариана вестта, че татко ѝ вече не е сред живите. Момиченцето изглежда се бе добрало до писмото и пристъпът е започнал. Аб напрегна слуха си. Не се чуваше нищо. Стрелна се по стълбището надолу, слезе чак в подземието но следа от Ариана нямаше. Изведъж усети, как земята под него скаш трепери, а стените взеха да пукат. Абърфорт побягна към обора. Още щом излезе навън, го лъхна лютивата миризма на дим от горяща слама. Младият магьосник влетя през дървената вратичка и видя сестричката си свита в средата на помещението. Отстрани имаше горящо сено, но огънят беше слаб и лесно моежеше да се овладее. Момчето се захвана с гасенето, а Ариана стана от мястото си и трепереше цялата. Лицето ѝ бе помръкнало, сякаш върху му се бе настанила сива сянка. Главата бе приведена леко надолу и брадичката странно насочена към гърдите. Ръцете се тресяха, косите бяха полепнали по мокрите от сълзи бузи.
-Мъртъв е! - някак глухо и далеч недетски прозвуча гласът на обскурената.
Абърфорт пристъпи към нея и бавно посегна към ръката на сестра си. Запчона спокойно да ѝ говори:
-Ари, слушай, ще ти обясня всичко. Ние дори не сме сигурни в това....
Силен трясък разтърси целия обор. Черен облак от гъст прах започна да се вдига над тялото на детето, лицето стана страшно изкривено, очите сякаш се завъртяха нагоре и блесна само бялото. Физиономията се разтегли неестествено, черният облак се издигна нагоре, строши прозорците, разби гредите на тавана, а след миг покрива се взриви със страшна сила. Гласът придоби мощ и сега отекваше навсякъде:
-Дори и ти не ми каза!
Животните в обора се уплашиха. Козите се разтичаха в паника и блееха тревожно. Дървените стени запращяха в пламъци. Абърфорт не скочи инстинктивно настрани. Той разтвори ръце и обгърна с тях сестра си. Това беше трудно дори и за якия широкоплещест младеж. От Ариана струеше сила, която го отблъсна назад. Стените на обора също сякаш изхвърчаха. Студеният въздух нахлу и обгърна децата и животните.
-Ариана, почакай, дори не знаем дали татко наистина е мъртъв! - изкрещя Абърфорт. При последната дума Ариана нададе вой, всички кози се вдигнаха във въздуга, за миг сякаш замряха, телата им бяха странно увиснали, а после...настъпи същински ужас. Бялата козина се обагри с алена кръв. Телата на животните бяха разпорени по дължина и паднаха глухо на пода. Всичко утихна, а момичето се отпусна в обятиата на брат си. Черният облак изчезна. Оборът бе опустошен, животните – мъртви. Най-лошото, което забеляза обаче Абърфорт бе насъбраното множество любопитни мъгъли. Абърфорт грабна Ариана и набегом влезе в къщата. Албус го срещна на вратата озадачен.
-Няма време, скрий Ариана в мазето. Сигурно ще дойдат хора от министерството!
-Чух...
-Ал, побързай! - прекъсна го Абърфорт и побърза да излезе отново.
Пук! Близо до останките от обора се появи магьосник. Пук! Пук! Още един и още един. Забравителите от министерството започнаха да отправят заклинания по нищо неподозиращите уплашени наблюдатели. Една вещица с много строг вид се насочи право към Аб.
-Използваме магия извън училище, при това пред очите на мъгъли. Изклал си с магия двадесет кози! Няма да ти се размине, момче!
Абърфорт пое дъбоко въздух и изправи предизвикателно рамене. Умееше да бъде арогантен, макар и силно изплашен вътре в себе си, той набра смелост и проговори:
-Трябваше ми безоар! Не съм позлвал магия... - лъжата дойде от самосебеси и бе произнесена с твърдост и сила в гласа, макар и да звучеше кухо и безумно.
-Какви ги дрънкаш, момче? Защо запали обора? Къде е майка ти?
На прага излезе Албус и застана до брат си. Кендра се задаваше в далечината и изглеждаше тревожна. В ума на Абърфорт бе само едно – дали Ариана е добре скрита и какво може да направи той, за да не достигнат до момичето.
-Ще трябва да дойдеш с нас и да предадеш пръчката си. Госпожо, моля за вашето съдействие като родител...
Думите започнаха да звучат сякаш отдалеч, с някакво причудливо ехо, образите бяха полумъгляви. Ръката на Албус върху рамото му, гласът на Кендра, която обясняваше нещо, кръвта, опръскала обущата му...
***
Абърфорт се опомни едва на следващия ден по време на прослушването в Министерството на магията. Всичко преди това му беше като в гъста мъгла. Заседателната зала беше мрачна и неприветливо хладна. Случилото се в Годрикс Холоу бе смутило магьоническата общественост. Преди малко повече от двадесет години беше приет важен закон, който ограничаваше магията на непълнолетни извън училище. Случаят на Абърфорт беше по-тежък, тъй като имаше немалко свидетели мъгъли. Заседателите бяха по местата си. Самият министър на магията присъстваше и водеше делото. Пръчката на провинилия се беше отнета до края на делото.
Албус не беше в залата. Това успокои донякъде Аб, защото така бе сигурен, че има някого при Ариана. Кендра седеше до сина си с гордо изправени рамене и непроницаемо лице. Един магьосник на средна вързаст бе от другата страна на момчето.
-Днес, двадесет и седми декември, — зазавуча басовият глас на министъра, а един кльощав и длъгнест на вид магьосник до него тутакси се впусна да записва, — Магисъборът ще разгледа нарушенията на Наредбата за целесъобразно ограничаване на магьосничеството от невръстни и на Международния указ за секретност, извършени от Абърфорт Перцивал Дъмбълдор с постоянен адрес дом номер седем, Трета улица в Годрикс Холоу. Разпитът се провежда от: Фарис Спавин, министър на магията. Заседатели са: Юстус Пилиуикъл началник на отдел „Охрана на магическия ред“, Вулпис Радфорд, председател на отдел „Магически злополуки и бедствия“, Ейдълбърт Уофлинг образователен експерт и почетен член на съюза на теоретиците на магията. В защита на обвиняемия е Канис Бонум* Дож. Съдебен писар – Гидеон Прюет.
Останалите присъстващи не бяха представени, Абърфорт не различаваше лицата им, а и не го интересуваха. Разпозна защитника си. Беше баща на един съученик на Албус. Изглежда големият му брат, макар и на шестнайсет, имаше доста влияние сред по-възрастните магьосници. Това лесно можеше да се обясни, заради множеството му открития. Бяха го обявили нееднократно за гений. Аб винаги оставаше в сянката на брат си и вероятно много от присъстващите тук не бяха и подозирали, че младият гений има роднинска връзка с него. Нещото, което най-много мразеше, сега можеше да му спаси кожата.
-Вчера, на двадесет и шести декември бе регистрирано сериозно нарушение на Наредбата за целесъобразно ораничаване на магьосничеството от невръстни. В Годрикс Холоу, село от смесен тип – с магьосническо и мъгълско население, в 12 часа и 34 минути е регистрирана магия по вероятност извършена от обвиняемия, забелязан на мястото. За същия се смята, че е взривил обор, а минути по-късно пред очите на мъгъли е заклал жестоко двадесет животни – кози. По този начин е извършено следващо нарушение, а именно малолетният е изложил магьсническият свят на опасност от разкриване от мъгълите. Това противоречи на Указа за секретност. Господин Дъмбълдор, признавате ли се за виновен за извършването на посочените нарушения? - Фарис Спавин каза всичко това с полуприспивен тон, някои неща убягнаха на момчето. То се пообърка и притеснено погледна първо към майка си, а после към господин Дож. Тишината беше почти осезаема и можеше да се среже с нож.
-Аз...не. Не мога да... Не знам какво точно стана! - много мисли се бореха в главата му. Преди да влязат в залата майка му твърдо му каза да не признава каквото и да е. Той самият искаше да поеме всичката вина, за да не стигнат до Ариана. Имало обаче план. Нещо вътре в младежа подсказваше кой е застанал зад този план.
Лицето на министъра остана като каменно, мъжът до него, който имаше извънредно високо чело и леко сключени вежди, се наведе леко напред и се покашля.
-Господин Юстус Пилиуикъл иска да вземе думата – обяви Спавин и загледа внимателно заседателя.
Пилиуикъл придоби още по-строг вид и заговори с неочаквано мек за вида си глас:
-Имаме информация, че в семейството ви законът и най-вече Международният указ за секретност е нарушаван и преди, - направи пауза и погледна към Кендра за момент, - от баща ви, Перцивал Дъмбълдор. Склонен ли сте да признаете, че нарушението ви е със специална насоченост към мъгълите?
-Възразявам! - дрезгавият глас на господин Дож прогърмя в залата досущ като кучешки лай. - Моля, господа заседатели, двата случая нямат връзка помежду си. Случаят е преди шест години, лицето е получило съответното наказание и това по никакъв начин не е свързано с настоящото дело.
-Приема се. - каза сухо Спавин, - нещо да добавите, господин Дож?
-Разбира се, сър. Моля да се има предвид, че Наредбата и мерките около нея имат своите недостатъци, които все още се изглаждат с годините. Следата, която е наложена като средство за контрол над малолетните магьосници може само и единствено да докаже присъствието на такива. Моят клиент е влязъл във вече запаления обор. Той е бил най-близко находящият се непълнолетен магьоник, което не го прави задължително извършител. Що се отнася до козите, момчето няма ясен спомен за случилото се, но е съобщил намеренията си да се сдобие с безоар. Както ни е известно, тази субстанция представлява камък, извлечен от стомаха на коза. С Ваше позволение, господин съдия и господа заседатели, изглежда младежът е бил жертва на проклятие за заблуждение, а не е изключено и да има намесено проклятието Империус. Не е бил на себе си, а може би и още не се е възстановил напълно от шока.
В залата се надигна шепот, който звучеше като жуженето на рояк гневни пчели. Кендра продължаваше да гледа право напред, едната ѝ ръка лежеше върху рамото на сина ѝ. Всяка точка от лицето ѝ излъчваше сила и увереност в невинността на сина си. Абърфорт държеше като камък в стомаха си набъбващ гняв и обида. Това ли е начинът? Да го обявят за неуравновесен? За жертва на някакво нападение?
-Призовавам първи свидетел по делото – Дебора Бланкхед. В деня на произшествието Бланкхед ръководи отряда със забравители.
Същата строга магьосница, която арестува Абърфорт излезе напред. Хвърли кос поглед към момчето и застана право пред заседателите.
-Не сме убедени, че младежът беше сам в обора. Първоначално обаче се е скрил в къщата, а после твърдеше, че е добивал безоар, което продължава да звучи налудничаво. Допускаме - и аз, и екипът ми, че младият Дъмбълдор може да е попаднал на лошото място в лошото време. Малко по-късно същия ден с магия е подпалена камбанарията на местната църква в Годрикс Холоу. Младежът вече беше задържан. Нека се има предвид. Възможни са антимъгълски набези.
Шумоленето в залата стана още по-силно.Министърът даде знак за мълчание, изправи се и сякаш повече на себе си каза:
-Задействана обаче беше Следата...
Господин Дож сякаш само това чакаше, изправи се бързо и с много приповдигнат тон издекламира:
-Господин Министър, с Ваше разрешение, сър. Следата действа непълни 22 години, за които имаме... - за момент спря и извади сгънат пергамент от джоба на манитята си, - 134 случая на погрешно обвинени в злоупотреба с магия от непълнолетни. Наистина има случаи на преднамерени нарушения, но този казус не е един от тях. Освен това има репситрирани 79 случая на изпозлвана магия при самозащита.
Преди залата да се превърне отново в жив кошер, господин Спавин призова следващия свидетел:
-Инид Смийк, домакиня и жител на Годрикс Холоу. Твърди, че е видяла обвиняемия да бяга от местопрестъплението...
Една ниска и грубовата жена с къса тъмно кественява коса излезе напред. Тя имаше странно сбърчена физиономия, сякаш надушва нещо неприятно. Очите ѝ стрелнаха Абърфорт и в погледа не се криеха приятни чувства. Това стана ясно и когато свидетелката заговори.
-Момчето си е особняк и е доста саможиво. Почти винаги ме замеря с барабонки, когато мина покрай техния плет.
-Интересно защо ли? - проръмжа тихо Аб, но майка му го стисна едва забележимо за рамото в знак да мълчи.
-Госпожо Смийк, видяхте ли или не обвиняемия да бяга от взривения обор?
-То се знае! И даже имаше нож! Така е заклал и козите. Лудо момче.
-Възразявам! - провикна се Дож и се изправи отново на крака, - впротокола е отбелязано, че животните са наранени с магия. Отбелязвам, че това е магия, която момчето трудно би извършило.
Заседателите се зачетоха в листове пергамент, които явно бяха копия от протокола Смийк не спря дотук.
-Ами, едва ли го бива в магиите, дай му да замеря хората и да прави поразии...-продължи жената, видимо объркана и задавяща се със злоба.
Почти десет минути отне на Министъра на въведе ред в залата и да изгоди селянката с противоречиви доказателства. След кратка пауза бе повикан и последният свидетел:
-Професор Батилда Багшот, живееща в съседство на семейство Дъмбълдор. Позната на обществеността с разработики по история на магията.
Госпожа Багшот беше жена на загадъчна възраст. В никакъв случай не можеше да се нарече стара, но не беше и особено млада. Живееше в къщата отсреща. Когато се нанесоха в Годрикс Холоу, семейство Дъмбълдор се държаха на разстояние от всички, включително и от нея. Кендра опитваше да пази Ариана и нейната особеност в тайна, за да не се превърне момичето в обект на изследвания в болницата „Свети Мънго“. Професор Багшот обаче била силно впечатлена от първите статии на Албус. Двамата водеха кореспонденция, което сближи съседката със семейството. Сега тя беше тук и погледна към Абърфорт с очи пълни с топлина и съчувствие.
-Познавам момчетата на Кендра Дъмбълдор. За големия – Албус няма какво да ви разправям. Знаете, че успехите му в трансифурацията и теорията на магията още в крехка възраст надминаха тези на мнозина солидни учени магьосници. - тук мнозина взеха на кимат, - Абърфорт е буен и своенравен, но не е лошо момче. Никога не е нападал и мравка. Мене с нищо не е замерял. Даже веднъж откри котката ми и мия донесе! Като нищо някой е направил някой гнусен ритуал и е натопил семейство с двама непълнолетни и баща в Азкабан... Видях момчето да влиза в обора, когато почна пожарът. После изтича оттам уплашен. Опитал е да спре огъня бедничкият, сигурна съм...но може би е бил нападнат. Това ще кажа. Момчето не е виновно. И искам да знам – вие проверихте ли му пръчката? Не е трудно да се разбере той ли е направил пожара, взрива и това убийство на животинките. А знаете ли как се грижи той за козичките? Та той си ги обича. Всички твари.
Започна отново хаотично шушукане. Министърът въведе ред и обяви:
-Моля за резултата от експертизата на задържаната пръчка! - писарят вдигна глава от пергамента, потърси нещо из книжата пред себе си и подаде лист на министъра, - след проверка на пръчката 10 инча дъб и сърдечна нишка на змей, принадлежаща на Абърфорт Перцивал Дъмбълдор, е установено: последна използвана магия – Агуаменти.
Канис Дож се оживи от чутото и радостно подскочи на мястото си:
-С ваше позволение, сър! В такъв случай тук можем да видим един абсолютно образцов случай на член седми от Наредбата! При извънредни обстоятелства, когато на опасност е изложен животът на магьосника, а също на мъгълите, същият може да извърши магия и в присъствието на мъгъли.
В залата пропълзя вълна на одобрение. В стомаха на Абърфорт се разля вълна на топло спокойствие. Нямаше как да стигнат до Ариана. Планът наистина беше добър. Защо ли чка накрая се сетиха за пустата му пръчка!
-Последно изказване по случая. Давам думата на Ейдълбърт Уофлинг.
Възръстен магьосник с посивели коси се изправи и погледна добродушно Абърфорт. След това заговори:
-И аз познавам добре големия брат и успехите му. Младежът не е имал предишни провинения. От справката ми с училището „Хогуортс“ няма сведения за нарушения на правилата. Имал е спорадични спречквания със съученици, но като цяло от него няма оплаквания. От всичко чуто до тук има нещо, което ме тревожи и нещо, което ме успокоява. В селото, а и не само в този регион начестяват антимъгълски и черномагьоснически практики. От друга страна има будни младежи, които опитват да реагират в критичен момент. Това момче не бива да бъде лишено от възможността да довърши образованието си. Това е мнението ми.
Старецът седна, а министърът обяви време за заседаване. Абърфорт зачака, но напрежението у него спадаше. Не знаеше колко време изтече, когато Спавин отново заговори гръмко:
-Обявявам Абърфорт Перцивал Дъмбълдор за невинен по всички обвинения. Настояваме да бъде проведена щателна проверка на мястото на произшествието. Абърфорт, можете да получите обратно пръчката си. И все пак не забравяйте забраната за магии извън училище!
Кендра прегърна сина си. Беше наистина добър финал. Абърфорт осъзнаваше колко добре се подредиха нещата, но тревогата за Ариана не стихваше. Едва ли се беше примирила с откритието за смъртта на баща си.
Когато се прибраха у дома, Аб и майка му имаха възможност да обсъдят всичко, което се бе случило. Ариана не искаше да напуска стаята си и бе отказала да яде през целия ден. Албус се беше видял в чудо. Опитите на Кендра да общува с дъщеричката си също не бяха овенчани с успех. Ариана получи лек пристъп, от което пострадаха стените и една картина. Оставиха всичко на този, който винаги успяваше да се справи с обскурената.
По-късно, когато всичко в къщата бе утихнало, Абърфорт почука седем пъти по вратата на сестра си, след кратка пауза – още четири, а после – два пъти бързо. Това беше техен ритъм, нещо, което си разбираха. Тишина. Три почуквания, две бързи и още четири. От вътрешната страна на втарата. Абърфорт влезе в стаята. Ариана беше с мокро от сълзи лице. Взе купата, която брат ѝ подаде. За кратко беше тихо.
-Аз не исках да те вземат в затвора! - изхлипа момичето.
-Ариана, няма да ме вземат там. Всичко е наред. Няма да отида там и ще се върна в училище.
-Ами...козите. Аз...
Той сложи ръка на рамото ѝ. Забеляза подарената диадема върхо главата на сестричето и вътрешно се зарадва.
-Всичко е наред. Искам да ядеш.
-Добре... - каза и започна да оглежда пода, сякаш думите, които търсеше, бяха неволно разпиляни някъде там,- липсва ми. Не трябваше да криете от мен.
-Ариана, не плачи. И на мен ми липсва, но ще ти кажа едно. Песента на феникса не е заглъхнала завинаги.
*От canis лат. - куче и bonum лат. - добър
П.
***
На другата сутрин всички закусваха тихо, а празничната приповдигнатост сякаш се беше изпарила. Албус току задаваше въпроси на Ариана и бързо си отбелязваше нещо в записките. После помоли за извинение и напусна масата, за да довърши нещо започнато. Кендра облече новата си мантия и приготви кутия с коледни сладки за съседката госпожа Багшот. Абърфорт се зае да почиства, докато Ариана си играеше с малкия модел на феникс. Птичката излиташе на няколко сантиметра от дланите на детето, а то се веселеше и припкаше леко из къщата. Часовете се нижеха, дойде време да се хранят козите. Абърфорт повика сестра си, която винаги го придружаваше. Ариана обаче не отговори. Не беше и в стаята си. Аб се качи горе и още повече се притесни, коато свари брат си сам да си води още записки.
-Не е ли при теб? Не я откривам!
Албус откъсна очи от пергамента и погледна озадачено.
-Кой да е при мен?
-Ариана, разбира се! Няма я...играеше си, докато аз чистех и...
-Нали твърдеше, че ти можеш най-добре да се грижиш за нея! Къде е мама? Да не би да е с нея?
-Навън? Ти луд ли си? Мама излезе преди повече от час. Ариана никога не излиза с нея. Напуска къщата само, когато храним козите, точно затова я потърсих и... - Абърфорт спря и хукна, без да каже каквото и да е на брат си. Забеляза, че врата на спалнята на майка им е широко отворена. Вътре всичко беше изпопадало на земята. „Изглежда е била тук и е имала пристъп.“ - помисли си момчето и огледа добре помещението. На пода забеляза пергамент, скъсан на две части. Студена пот обля Абърфорт, той се наведе, за да види двете парчета от писмото, което майка му беше получила от Азкабан в края на лятото:
Уважаема госпожо Дъмбълдор,
съжаляваме да Ви съобщим, че съпругът Ви Перцивал Дъмълдор издъхна снощи. Изпращаме както следва личните му вещи. Тленните останки заедно с магическата пръчка следва да бъдат погребани в гробището на Азкабан. Поради естеството на присъдата на Вашия съпруг нямате право да претендирате за тленни останки и/или магическата пръчка на покойника. Относно последната воля и желание на господин Перцивал Дъмбълдор, моля да се обърнете към Министерството на магията. Завещанието ще бъде задържано в срок от 30 (тридесет) дни, съобразно Наредбата за основателна кофискация на магьоснически артефакти.
Искрено Ваш,
Меркурий Блектор, директор на Строгоохраняван затвор за магьосници и вещици Азкабан
Силната тревога мина като ток през тялото на Абърфорт. Пазеха старателно от Ариана вестта, че татко ѝ вече не е сред живите. Момиченцето изглежда се бе добрало до писмото и пристъпът е започнал. Аб напрегна слуха си. Не се чуваше нищо. Стрелна се по стълбището надолу, слезе чак в подземието но следа от Ариана нямаше. Изведъж усети, как земята под него скаш трепери, а стените взеха да пукат. Абърфорт побягна към обора. Още щом излезе навън, го лъхна лютивата миризма на дим от горяща слама. Младият магьосник влетя през дървената вратичка и видя сестричката си свита в средата на помещението. Отстрани имаше горящо сено, но огънят беше слаб и лесно моежеше да се овладее. Момчето се захвана с гасенето, а Ариана стана от мястото си и трепереше цялата. Лицето ѝ бе помръкнало, сякаш върху му се бе настанила сива сянка. Главата бе приведена леко надолу и брадичката странно насочена към гърдите. Ръцете се тресяха, косите бяха полепнали по мокрите от сълзи бузи.
-Мъртъв е! - някак глухо и далеч недетски прозвуча гласът на обскурената.
Абърфорт пристъпи към нея и бавно посегна към ръката на сестра си. Запчона спокойно да ѝ говори:
-Ари, слушай, ще ти обясня всичко. Ние дори не сме сигурни в това....
Силен трясък разтърси целия обор. Черен облак от гъст прах започна да се вдига над тялото на детето, лицето стана страшно изкривено, очите сякаш се завъртяха нагоре и блесна само бялото. Физиономията се разтегли неестествено, черният облак се издигна нагоре, строши прозорците, разби гредите на тавана, а след миг покрива се взриви със страшна сила. Гласът придоби мощ и сега отекваше навсякъде:
-Дори и ти не ми каза!
Животните в обора се уплашиха. Козите се разтичаха в паника и блееха тревожно. Дървените стени запращяха в пламъци. Абърфорт не скочи инстинктивно настрани. Той разтвори ръце и обгърна с тях сестра си. Това беше трудно дори и за якия широкоплещест младеж. От Ариана струеше сила, която го отблъсна назад. Стените на обора също сякаш изхвърчаха. Студеният въздух нахлу и обгърна децата и животните.
-Ариана, почакай, дори не знаем дали татко наистина е мъртъв! - изкрещя Абърфорт. При последната дума Ариана нададе вой, всички кози се вдигнаха във въздуга, за миг сякаш замряха, телата им бяха странно увиснали, а после...настъпи същински ужас. Бялата козина се обагри с алена кръв. Телата на животните бяха разпорени по дължина и паднаха глухо на пода. Всичко утихна, а момичето се отпусна в обятиата на брат си. Черният облак изчезна. Оборът бе опустошен, животните – мъртви. Най-лошото, което забеляза обаче Абърфорт бе насъбраното множество любопитни мъгъли. Абърфорт грабна Ариана и набегом влезе в къщата. Албус го срещна на вратата озадачен.
-Няма време, скрий Ариана в мазето. Сигурно ще дойдат хора от министерството!
-Чух...
-Ал, побързай! - прекъсна го Абърфорт и побърза да излезе отново.
Пук! Близо до останките от обора се появи магьосник. Пук! Пук! Още един и още един. Забравителите от министерството започнаха да отправят заклинания по нищо неподозиращите уплашени наблюдатели. Една вещица с много строг вид се насочи право към Аб.
-Използваме магия извън училище, при това пред очите на мъгъли. Изклал си с магия двадесет кози! Няма да ти се размине, момче!
Абърфорт пое дъбоко въздух и изправи предизвикателно рамене. Умееше да бъде арогантен, макар и силно изплашен вътре в себе си, той набра смелост и проговори:
-Трябваше ми безоар! Не съм позлвал магия... - лъжата дойде от самосебеси и бе произнесена с твърдост и сила в гласа, макар и да звучеше кухо и безумно.
-Какви ги дрънкаш, момче? Защо запали обора? Къде е майка ти?
На прага излезе Албус и застана до брат си. Кендра се задаваше в далечината и изглеждаше тревожна. В ума на Абърфорт бе само едно – дали Ариана е добре скрита и какво може да направи той, за да не достигнат до момичето.
-Ще трябва да дойдеш с нас и да предадеш пръчката си. Госпожо, моля за вашето съдействие като родител...
Думите започнаха да звучат сякаш отдалеч, с някакво причудливо ехо, образите бяха полумъгляви. Ръката на Албус върху рамото му, гласът на Кендра, която обясняваше нещо, кръвта, опръскала обущата му...
***
Абърфорт се опомни едва на следващия ден по време на прослушването в Министерството на магията. Всичко преди това му беше като в гъста мъгла. Заседателната зала беше мрачна и неприветливо хладна. Случилото се в Годрикс Холоу бе смутило магьоническата общественост. Преди малко повече от двадесет години беше приет важен закон, който ограничаваше магията на непълнолетни извън училище. Случаят на Абърфорт беше по-тежък, тъй като имаше немалко свидетели мъгъли. Заседателите бяха по местата си. Самият министър на магията присъстваше и водеше делото. Пръчката на провинилия се беше отнета до края на делото.
Албус не беше в залата. Това успокои донякъде Аб, защото така бе сигурен, че има някого при Ариана. Кендра седеше до сина си с гордо изправени рамене и непроницаемо лице. Един магьосник на средна вързаст бе от другата страна на момчето.
-Днес, двадесет и седми декември, — зазавуча басовият глас на министъра, а един кльощав и длъгнест на вид магьосник до него тутакси се впусна да записва, — Магисъборът ще разгледа нарушенията на Наредбата за целесъобразно ограничаване на магьосничеството от невръстни и на Международния указ за секретност, извършени от Абърфорт Перцивал Дъмбълдор с постоянен адрес дом номер седем, Трета улица в Годрикс Холоу. Разпитът се провежда от: Фарис Спавин, министър на магията. Заседатели са: Юстус Пилиуикъл началник на отдел „Охрана на магическия ред“, Вулпис Радфорд, председател на отдел „Магически злополуки и бедствия“, Ейдълбърт Уофлинг образователен експерт и почетен член на съюза на теоретиците на магията. В защита на обвиняемия е Канис Бонум* Дож. Съдебен писар – Гидеон Прюет.
Останалите присъстващи не бяха представени, Абърфорт не различаваше лицата им, а и не го интересуваха. Разпозна защитника си. Беше баща на един съученик на Албус. Изглежда големият му брат, макар и на шестнайсет, имаше доста влияние сред по-възрастните магьосници. Това лесно можеше да се обясни, заради множеството му открития. Бяха го обявили нееднократно за гений. Аб винаги оставаше в сянката на брат си и вероятно много от присъстващите тук не бяха и подозирали, че младият гений има роднинска връзка с него. Нещото, което най-много мразеше, сега можеше да му спаси кожата.
-Вчера, на двадесет и шести декември бе регистрирано сериозно нарушение на Наредбата за целесъобразно ораничаване на магьосничеството от невръстни. В Годрикс Холоу, село от смесен тип – с магьосническо и мъгълско население, в 12 часа и 34 минути е регистрирана магия по вероятност извършена от обвиняемия, забелязан на мястото. За същия се смята, че е взривил обор, а минути по-късно пред очите на мъгъли е заклал жестоко двадесет животни – кози. По този начин е извършено следващо нарушение, а именно малолетният е изложил магьсническият свят на опасност от разкриване от мъгълите. Това противоречи на Указа за секретност. Господин Дъмбълдор, признавате ли се за виновен за извършването на посочените нарушения? - Фарис Спавин каза всичко това с полуприспивен тон, някои неща убягнаха на момчето. То се пообърка и притеснено погледна първо към майка си, а после към господин Дож. Тишината беше почти осезаема и можеше да се среже с нож.
-Аз...не. Не мога да... Не знам какво точно стана! - много мисли се бореха в главата му. Преди да влязат в залата майка му твърдо му каза да не признава каквото и да е. Той самият искаше да поеме всичката вина, за да не стигнат до Ариана. Имало обаче план. Нещо вътре в младежа подсказваше кой е застанал зад този план.
Лицето на министъра остана като каменно, мъжът до него, който имаше извънредно високо чело и леко сключени вежди, се наведе леко напред и се покашля.
-Господин Юстус Пилиуикъл иска да вземе думата – обяви Спавин и загледа внимателно заседателя.
Пилиуикъл придоби още по-строг вид и заговори с неочаквано мек за вида си глас:
-Имаме информация, че в семейството ви законът и най-вече Международният указ за секретност е нарушаван и преди, - направи пауза и погледна към Кендра за момент, - от баща ви, Перцивал Дъмбълдор. Склонен ли сте да признаете, че нарушението ви е със специална насоченост към мъгълите?
-Възразявам! - дрезгавият глас на господин Дож прогърмя в залата досущ като кучешки лай. - Моля, господа заседатели, двата случая нямат връзка помежду си. Случаят е преди шест години, лицето е получило съответното наказание и това по никакъв начин не е свързано с настоящото дело.
-Приема се. - каза сухо Спавин, - нещо да добавите, господин Дож?
-Разбира се, сър. Моля да се има предвид, че Наредбата и мерките около нея имат своите недостатъци, които все още се изглаждат с годините. Следата, която е наложена като средство за контрол над малолетните магьосници може само и единствено да докаже присъствието на такива. Моят клиент е влязъл във вече запаления обор. Той е бил най-близко находящият се непълнолетен магьоник, което не го прави задължително извършител. Що се отнася до козите, момчето няма ясен спомен за случилото се, но е съобщил намеренията си да се сдобие с безоар. Както ни е известно, тази субстанция представлява камък, извлечен от стомаха на коза. С Ваше позволение, господин съдия и господа заседатели, изглежда младежът е бил жертва на проклятие за заблуждение, а не е изключено и да има намесено проклятието Империус. Не е бил на себе си, а може би и още не се е възстановил напълно от шока.
В залата се надигна шепот, който звучеше като жуженето на рояк гневни пчели. Кендра продължаваше да гледа право напред, едната ѝ ръка лежеше върху рамото на сина ѝ. Всяка точка от лицето ѝ излъчваше сила и увереност в невинността на сина си. Абърфорт държеше като камък в стомаха си набъбващ гняв и обида. Това ли е начинът? Да го обявят за неуравновесен? За жертва на някакво нападение?
-Призовавам първи свидетел по делото – Дебора Бланкхед. В деня на произшествието Бланкхед ръководи отряда със забравители.
Същата строга магьосница, която арестува Абърфорт излезе напред. Хвърли кос поглед към момчето и застана право пред заседателите.
-Не сме убедени, че младежът беше сам в обора. Първоначално обаче се е скрил в къщата, а после твърдеше, че е добивал безоар, което продължава да звучи налудничаво. Допускаме - и аз, и екипът ми, че младият Дъмбълдор може да е попаднал на лошото място в лошото време. Малко по-късно същия ден с магия е подпалена камбанарията на местната църква в Годрикс Холоу. Младежът вече беше задържан. Нека се има предвид. Възможни са антимъгълски набези.
Шумоленето в залата стана още по-силно.Министърът даде знак за мълчание, изправи се и сякаш повече на себе си каза:
-Задействана обаче беше Следата...
Господин Дож сякаш само това чакаше, изправи се бързо и с много приповдигнат тон издекламира:
-Господин Министър, с Ваше разрешение, сър. Следата действа непълни 22 години, за които имаме... - за момент спря и извади сгънат пергамент от джоба на манитята си, - 134 случая на погрешно обвинени в злоупотреба с магия от непълнолетни. Наистина има случаи на преднамерени нарушения, но този казус не е един от тях. Освен това има репситрирани 79 случая на изпозлвана магия при самозащита.
Преди залата да се превърне отново в жив кошер, господин Спавин призова следващия свидетел:
-Инид Смийк, домакиня и жител на Годрикс Холоу. Твърди, че е видяла обвиняемия да бяга от местопрестъплението...
Една ниска и грубовата жена с къса тъмно кественява коса излезе напред. Тя имаше странно сбърчена физиономия, сякаш надушва нещо неприятно. Очите ѝ стрелнаха Абърфорт и в погледа не се криеха приятни чувства. Това стана ясно и когато свидетелката заговори.
-Момчето си е особняк и е доста саможиво. Почти винаги ме замеря с барабонки, когато мина покрай техния плет.
-Интересно защо ли? - проръмжа тихо Аб, но майка му го стисна едва забележимо за рамото в знак да мълчи.
-Госпожо Смийк, видяхте ли или не обвиняемия да бяга от взривения обор?
-То се знае! И даже имаше нож! Така е заклал и козите. Лудо момче.
-Възразявам! - провикна се Дож и се изправи отново на крака, - впротокола е отбелязано, че животните са наранени с магия. Отбелязвам, че това е магия, която момчето трудно би извършило.
Заседателите се зачетоха в листове пергамент, които явно бяха копия от протокола Смийк не спря дотук.
-Ами, едва ли го бива в магиите, дай му да замеря хората и да прави поразии...-продължи жената, видимо объркана и задавяща се със злоба.
Почти десет минути отне на Министъра на въведе ред в залата и да изгоди селянката с противоречиви доказателства. След кратка пауза бе повикан и последният свидетел:
-Професор Батилда Багшот, живееща в съседство на семейство Дъмбълдор. Позната на обществеността с разработики по история на магията.
Госпожа Багшот беше жена на загадъчна възраст. В никакъв случай не можеше да се нарече стара, но не беше и особено млада. Живееше в къщата отсреща. Когато се нанесоха в Годрикс Холоу, семейство Дъмбълдор се държаха на разстояние от всички, включително и от нея. Кендра опитваше да пази Ариана и нейната особеност в тайна, за да не се превърне момичето в обект на изследвания в болницата „Свети Мънго“. Професор Багшот обаче била силно впечатлена от първите статии на Албус. Двамата водеха кореспонденция, което сближи съседката със семейството. Сега тя беше тук и погледна към Абърфорт с очи пълни с топлина и съчувствие.
-Познавам момчетата на Кендра Дъмбълдор. За големия – Албус няма какво да ви разправям. Знаете, че успехите му в трансифурацията и теорията на магията още в крехка възраст надминаха тези на мнозина солидни учени магьосници. - тук мнозина взеха на кимат, - Абърфорт е буен и своенравен, но не е лошо момче. Никога не е нападал и мравка. Мене с нищо не е замерял. Даже веднъж откри котката ми и мия донесе! Като нищо някой е направил някой гнусен ритуал и е натопил семейство с двама непълнолетни и баща в Азкабан... Видях момчето да влиза в обора, когато почна пожарът. После изтича оттам уплашен. Опитал е да спре огъня бедничкият, сигурна съм...но може би е бил нападнат. Това ще кажа. Момчето не е виновно. И искам да знам – вие проверихте ли му пръчката? Не е трудно да се разбере той ли е направил пожара, взрива и това убийство на животинките. А знаете ли как се грижи той за козичките? Та той си ги обича. Всички твари.
Започна отново хаотично шушукане. Министърът въведе ред и обяви:
-Моля за резултата от експертизата на задържаната пръчка! - писарят вдигна глава от пергамента, потърси нещо из книжата пред себе си и подаде лист на министъра, - след проверка на пръчката 10 инча дъб и сърдечна нишка на змей, принадлежаща на Абърфорт Перцивал Дъмбълдор, е установено: последна използвана магия – Агуаменти.
Канис Дож се оживи от чутото и радостно подскочи на мястото си:
-С ваше позволение, сър! В такъв случай тук можем да видим един абсолютно образцов случай на член седми от Наредбата! При извънредни обстоятелства, когато на опасност е изложен животът на магьосника, а също на мъгълите, същият може да извърши магия и в присъствието на мъгъли.
В залата пропълзя вълна на одобрение. В стомаха на Абърфорт се разля вълна на топло спокойствие. Нямаше как да стигнат до Ариана. Планът наистина беше добър. Защо ли чка накрая се сетиха за пустата му пръчка!
-Последно изказване по случая. Давам думата на Ейдълбърт Уофлинг.
Възръстен магьосник с посивели коси се изправи и погледна добродушно Абърфорт. След това заговори:
-И аз познавам добре големия брат и успехите му. Младежът не е имал предишни провинения. От справката ми с училището „Хогуортс“ няма сведения за нарушения на правилата. Имал е спорадични спречквания със съученици, но като цяло от него няма оплаквания. От всичко чуто до тук има нещо, което ме тревожи и нещо, което ме успокоява. В селото, а и не само в този регион начестяват антимъгълски и черномагьоснически практики. От друга страна има будни младежи, които опитват да реагират в критичен момент. Това момче не бива да бъде лишено от възможността да довърши образованието си. Това е мнението ми.
Старецът седна, а министърът обяви време за заседаване. Абърфорт зачака, но напрежението у него спадаше. Не знаеше колко време изтече, когато Спавин отново заговори гръмко:
-Обявявам Абърфорт Перцивал Дъмбълдор за невинен по всички обвинения. Настояваме да бъде проведена щателна проверка на мястото на произшествието. Абърфорт, можете да получите обратно пръчката си. И все пак не забравяйте забраната за магии извън училище!
Кендра прегърна сина си. Беше наистина добър финал. Абърфорт осъзнаваше колко добре се подредиха нещата, но тревогата за Ариана не стихваше. Едва ли се беше примирила с откритието за смъртта на баща си.
Когато се прибраха у дома, Аб и майка му имаха възможност да обсъдят всичко, което се бе случило. Ариана не искаше да напуска стаята си и бе отказала да яде през целия ден. Албус се беше видял в чудо. Опитите на Кендра да общува с дъщеричката си също не бяха овенчани с успех. Ариана получи лек пристъп, от което пострадаха стените и една картина. Оставиха всичко на този, който винаги успяваше да се справи с обскурената.
По-късно, когато всичко в къщата бе утихнало, Абърфорт почука седем пъти по вратата на сестра си, след кратка пауза – още четири, а после – два пъти бързо. Това беше техен ритъм, нещо, което си разбираха. Тишина. Три почуквания, две бързи и още четири. От вътрешната страна на втарата. Абърфорт влезе в стаята. Ариана беше с мокро от сълзи лице. Взе купата, която брат ѝ подаде. За кратко беше тихо.
-Аз не исках да те вземат в затвора! - изхлипа момичето.
-Ариана, няма да ме вземат там. Всичко е наред. Няма да отида там и ще се върна в училище.
-Ами...козите. Аз...
Той сложи ръка на рамото ѝ. Забеляза подарената диадема върхо главата на сестричето и вътрешно се зарадва.
-Всичко е наред. Искам да ядеш.
-Добре... - каза и започна да оглежда пода, сякаш думите, които търсеше, бяха неволно разпиляни някъде там,- липсва ми. Не трябваше да криете от мен.
-Ариана, не плачи. И на мен ми липсва, но ще ти кажа едно. Песента на феникса не е заглъхнала завинаги.
*От canis лат. - куче и bonum лат. - добър
____________________
Споделете мнението си в коментарите под тази публикация или се присъединете към групата на турнира: Хари Потър творчески турнир във Facebook, където ще се проведе гласуването за най-добрия разказ.
Извинявам се на всички читатели за недогледаните от мен грешки.
ОтговорИзтриванеТо това не е разказ, а отпадналите глави от Хари Потър и братът на Дъмбълдор.
ОтговорИзтриванеПриятно и лико четиво, леко ме подразниха някой правописни грешки и форматиране, но не е болка за умиране.
Малко повече ми дойде като блок от текст.