Загадката Риддъл
Условие, по което е написан този разказ:
Първите стъпки на есента отекваха вече и в Лондон. Листата почти бяха окапали, а вятърът беше мокър и пронизващ, подобаващо за началото на септември. По една от оживените улици на града крачеше висок и слаб мъж, загърнат с дълъг шлифер. Влагата правеше косата му да изглежда клечеста, тя беше небрежно разделена на криволичещ път, тъмно кестенява и рядка. Очите на младия човек бяха с цвят на разтопен шоколад и блясък, подсказващ бистър и аналитичен ум. Господинът беше доктор, преди по-малко от година бе получил квалификация за детска психоанализа. Обикаляше домовете за сираци и изследваше по-проблемните деца. Сега се беше насочил към тежката ръждива порта на мрачна квадратна постройка с висока ограда. Мястото бе повече от недружелюбно и по нищо освен проядената табела на входа не показваше, че там живеят деца. Това беше едно от най-старите сиропиталища в града. Мъжът беше идвал няколко пъти тук на рутинни проверки. Днес бе извикан едва ли не по спешност. След минута извади от джоба си ръка с леко напукана кожа и потропа на входната врата. Вятърът духаше силно във врата на доктор Уиникът. Той прожинираше на пръстите на краката си, изпълнен с нетърпение, чакаше да му отворят. Почука още веднъж и вдигна нагоре яката на шлифера си.
На вратата се показа девойка с престилка. Косите ѝ бяха доста разчорлени, а видът ѝ – непретенциозен и дори леко измъчен. Заедно с нея от помешението навън нахлу смесица от детски плач, далечно мъмрене и потропване на крачета по дървените стълбища. Момичето погледна някак разсеяно към доктора и отвори уста като за въпрос. Той обаче я изпревари:
- Доктор Доналд Удс Уиникът, тук съм по покана и настояване на госпожа Коул...-мъжът се усмихна вежливо и извади лекарската си карта.
Девойката сякаш първом се смути от вида на младия господин, после се взря в картата, по лицето ѝ се изписа веднага изражението на човек, който се е досетил за нешо важно. Тя се усмихна напрегнато, отстъпи назад и извика с неочаквана сила на гласа:
- ГОСПОЖО КОУЛ!- погледна окуражително към госта и го подкани да влезе. - ама влизайте, моля ви се. Сега ще ви покажа къде е кабинетът. Тя всеки момент ще дойде.
Доктор Уиникът влезе в антрето, облицовано с черно-бели плочки. Миризмата на дезинфектант го блъсна силно в носа. Всичко наоколо блестеше от чистота, макар и да беше бедно обзаведено. Сградата си беше стара, но пък изглеждаше прилично, в сравнение с други сиропиталища, които младият лекар беше посещавал. Той прокара ръка през влажната си коса и смени посоката на пътя, който я разделяше. Ослуша се, за да чуе приглушените викове на деца. Викове и плач, защото от никое кътче на квадратната сграда не се чуваше смях. От коридора насреща към лекаря се зададе една кльощава жена измъчен вид. Изглежаше така, сякаш нещо непрекъснато я притеснява, и докато приближаваше, раздаде няколко нареждания.
-Том да си бъде в стаята, че ще има посетител, Били си е запилял очилата и вижте какво се случва с Ейми Бенсън, защото нощес отново е подмокрила чаршафите! Този летен лагер ще ни излезе през носа...-погледът на жената се спря върху посетителя и тя придоби сякаш още по-тревожен вид.
-Добър ден, госпожо Коул, - Уиникът реши да поеме инициативата и подаде ръка на директорката, - извикахте ме по спешност.
Жената бързо стисна ръката му и посочи делово към вратата встрани. Стаята беше нещо средно между кабинет и гостна, обзаведена с вехти мебели, но също забележително чиста. Госпожа Коул се настани зад писалището и подкани доктора да седне на един разнебинтен стол.
-Вие сте доктор Уиникът значи. Идвали сте и преди, нали така? За вас се чува много и знам, че се занимавате с по-тежките случаи... - тя се взря в лицето на доктора, без да му дава думата и продължи, кимайки, - Мисля, че сте ни посещавали вече няколко пъти. Този път обаче нещата са...тревожни.
Тя преглътна и зарови из някакво шкафче на писалището. След миг измъкна бутилка джин с поизбледнял етикет и две чаши.
-Да ви почерпя...
Докторът вдигна любезно ръка за отказ и заговори на свой ред:
-Госпожо Коул, от няколко години обикалям сиропиталищата и изследвам психиката на децата, израстнали без родителска грижа. Наистина в моята компетенция са по-тежките случаи. Мога да кажа, че отскоро навлязох в областта на детската психоанализа. Бих искал да ми обясните систуацията с...- той извади от вътрешния джоб на шлифера си тефтерче, бързо го разлисти и прочете – Том Риддъл. Каква загадка крие това момче?
Госпожа Коул вдигна пълната си чаша и отпи голяма глътка. Лицето ѝ съвсем леко се отпусна, но тревогата бе още видима.
- Това момченце винаги си е било...да кажем по-собено. Още от бебе почти не плачеше. С другите деца не разговаря. И даже ги плаши. - при последната дума директорката разтвори почти уплашено очи. Докторът гледаше невъзмутимо и беше готов да започне да си записва. Използва драматичната пауза за въпроса си:
- Извинете, но плаши в какъв смисъл? Имате предвид, че ги тормози ли?
Гопожа Коул кимна и отпи още една смела глътка от питието. После сключи ръце пред себе си и заговори с малко по-нисък глас.
- Може да се каже, докторе, може да се каже. Но...трудно е да се докаже. Случиха се няколко неща, които смея да нарека...ужасни! - тя отново разшири очи, но след като това не произведе очаквания ефект, продължи, - преди време се скарали с Били Стъбс, а на следващия ден зайчето му беше...обесено на тавана. Да опустея, ако знам как се е качил, ала животинката няма сама да го направи, я! Косата на Ерика Вейн пламнала след една караница...не намерихме кибрит, но кой друг би могъл...а момиченцето и дума не иска да каже оттогава. След като Ноел Стивънсън твърдеше, че Том е откраднал йо-йото му, падна от едно дърво и едва не си счупи врата, а после казваше моля ви се, че Риддъл го е накарал да стори това...После Фреди го гонила змия, която Том бил насъскал, не че го вярвам, но три деца го твърдяха...Няколко пъти дойде отец Питър. Поначало не се връзвам толкова не такива...неща..., но и той заяви, че има нещо зло в това момченце.
Докторът записваше, без да вдига поглед. Госпожа Коул направи поредната си пауза за глътка джин. Сега лицето ѝ доби съвсем тревожен вид, а по високите скули бяха избили розови петна.
- Беше се кротнал. Изчезваха разни неща..., но това се случва. Те често се крадат един друг и трудно ги хващаме. Последното обаче...е съвсем прясна история! Веднъж в годината ги водим извън града. На летен лагер, разбирате ли? Обикновено в провинцията или на море. Тази година ги заведохме на юг – в Дорсет*. Да подишат морски въздух, разбирате ли. И Том, моля ви се, изчезна с две от децата. Какво е ставало, не знам. Ейми Бенсън и Денис Бишоп така и не дойдоха на себе си. Единственото, което успяхме да откопчим от тях, бе, че са ходили заедно с Том Риддъл в някаква пещера. Той се кълнеше, че само са влезли да разгледат, но там се е случило нещо, сигурна съм. Доктор Уиникът, надеждата ми е във вас – искам да говорите с това момче. Уверена съм, че нещо не е наред!
Уиникът вдигна поглед към госпожа Коул и заговори бавно:
-Любезна госпожо, със сигурност ще направя това, дошъл съм дотук. Нещо повече – ще разговарям и с другите деца. Моля, заведете ме първо при Том.
Двамата станаха и директорката го изведе от кабинета си. Тръгна с него нагоре по каменното стълбище. Наоколо се виждаха деца, облечени в нещо като сиви куртки. Те бяха чисти и спретнати, но по всичко си личеше, че в очите им липсва обикновеният блясък на дете, израстнало със семейството си. На стълбищната площадка на втория етаж спряха пред първата врата по дългия коридор. Противно на очаванията на госта директорката почука на вратата, след това влезе и обяви:
- Том, имаш посетител. Дошъл е господин Уиникът.
Не се чу никакъв отговор. Жената подкани лекаря да влезе. Помощението не беше особено приветливо и изглеждаше някак голо. Имаше стар дрешник, един олющен дървен стол и желязно легло. Изглежда никой не искаше или не можеше да дели стая с малкия Риддъл. Самият той беше седнал на ръба на леглото, с глава между дланите си. Гледаше надолу и по никакъв начин не показа, че го интересува новодошлият.
-Е, аз ще ви оставя сами. - пророни госпожа Коул и напусна стаята, като затвори тихо вратата след себе си.
Уиникът бе свалил шлифера и сега той висеше на едната му ръка, с другата държеше кожена чанта, която веднага прикова погледа на чернокосото момче. То вдигна лице към госта. Имаше красиви черти, бледа кожа и тъмни очи. Те леко се присвиха, почти с негодувание и презрение, някак неприсъщи за малко дете.
-Защо сте тук? Вие сте доктор, нали?-гласът му леко се извиси в края на изречението а погледът се стрелна обвинително към лекарската чанта. - Тя ви е пратила! Знам!
За Уиникът това не беше нито нещо изненадващо, нито пък ново. Той спокойно се приближи към Том и придърпа стола. Положи шлифера на облегалката, а издайническата чанта остави на пода. Сетне седна и извади пак тефтерчето си. Погледна към момчето и леко се усмихна.
-Здравей, Том. Аз се казвам Доналд. Доналд Удс Уиникът. Наистина съм доктор. Няма обаче да те лекувам, Том. Нищо няма да ти правя, защото ти си здрав, нали? Дошъл съм само да си поговорим. Не искам да се притесняваш.
Момчето присви очи и погледна дръзко към Уиникът.
-Аз не се притеснявам! - почти изсъска то и скръсти ръце пред гърдите си. - И не искам да говоря с вас!
Доналд Уиникът вече беше виждал такава реакция. От няколко години задълбочено се занимаваше подобни случаи. Детската психиатрия и психоанализа се развиваше с бавни, но сигурни темпове, а той, като млад учен, проявяваше силен интерес и дръзка склонност експерименти и новаторство. Преди десетина години войната го накара на прекъсне обучението си, но стажантството му го срещна с пострадали от войната деца във временна болница в Кембридж. Беше се научил да разпознава празнотата в погледа на едно дете, което е изгубило всичко. Очите на Том бяха като бездни на самота, но и някак твърде студени.
-На колко години си, Том?
-Не харесвам да ми казват по име! - Нацупи се хлапакът и между веждите му хлътна малка ямичка.
-Така ли? Но нали така се казваш?
-Том Мерсволуко Риддъл – Том на баща ми, Мерсволуко на бащата на моята майка и Риддъл е на баща ми фамилията. Майка ми е казала това тук, преди да умре.
Момчето издекламира това не като научено стихотворение, а като тайнствена история, която не всеки ден можеш да чуеш. Личеше, че това за него е ценна информация.
- О, това е много интересно. Я, какви неща знаеш само! А защо не обичаш да те наричат Том?
- Не харесвам името „Том“. Има много хора с това име. - каза и бързо спусна погледа си към пода, а ръката му неволно задърпа един конец, който висеше от куртката.
Уиникът записваше всяка дума, а отстрани си водеше бързи записки. Вдигна поглед към детето и бързо го огледа отново. Том беше блед и слабичък, но в никакъв случай недохранен. Не можеше да се каже, че има щастлив вид, ала не изглеждаше и сломен като повечето деца по тези места. Видът му беше прилежен, косата – сресана, ушите – измити, колкото и малко неща да имаше наоколо, те бяха подредени и сякаш под конец. Чаршафът на леглото беше без гънка, одеалното бе сгънато старателно, а възглавницата стоеше сякаш непокътната. Нямаше никаква играчка, никъде в стаята.
- Значи знаеш имената на баща си и дядо си... Може би знаеш и това на майка си?
Том погледна право в очите доктора и без сянка на тъга произнесе тихо и кратко:
- Не. Тя е умряла.
Това очевидно не беше тема, която имаше смисъл да се продължава. Лекарят погледна бързо записките си от кабинета на директорката, пое въздух и заговори спокойно:
- Странни неща се случават около теб, а Том? Или предпочиташ Риддъл...Искаш ли да поиграем на една игра? Като гатанки – аз ти задавам въпрос, а ти ми даваш отговора...
- Тази игра звучи глупаво. - каза студено Риддъл, - кажете просто какво искате.
Гласът на детето прозувача неестествено мощно и заповеднически. Сякаш малкият беше свикнал да разговаря така с всички. Това обаче като че ли не направи впечатление на доктора.
- На колко години си, Том?
- На девет...и девет месеца.- добави сякаш да си придаде важност типично по детски.
- Ще ми кажеше ли, Том, кога си се скарал с Били Тъбс?
- Не съм се карал с него от векове – отговори бързо и присви враждебно очи. - това беше много отдавна. Още преди миналата Коледа. Само се перчеше той...с тъпия си заек.
Думите бяха произнесени почти през стиснати зъби. Долавяше се нещо, което бе много нетипично за ненавършените десет години на това дете. По прозореца заплющаха едри капки дъжд, а небето навън придоби оловен цвят и сега стаята стана още по-хладна и мрачна.
- Зайчето, което било обесено на тавана? Знаеш ли нещо за това, Том?
Тук момчето почти се усмихна, само че подигравателно. Сетне вдигна нагоре глава и посочи сивкавия таван на стаята.
- Високо е, докторе. Как очаквате да имам нещо общо? Аз не пълзя като паяк по стената.
- О, в никакъв случай не очаквам нещо такова. Питах те дали знаеш нещо за това, а не – нали си участвал?
- Били е странен, господине. Госпожа Коул може и да не ви е казала, защото е по-лесно аз да съм виновен. Обаче Били беше като обсебен от този заек. Говореше си с него постоянно и даже ме заплашваше, че щял да насъска животното срещу мен. Заек, представете си...-красивото лице на Том отново се разтегли в подигравателна усмивка.
- Един ден Били беше откачил...крещеше цял ден. Скарахме се и аз го заплаших, че ще съжалява, ако не спре да крещи. А после...после намериха зайчето му обесено. Били ревеше и веднага посочи мен. А аз нямам нищо общо. И не мога да стигна тавана. Не бях изобщо в стаята. Тогава ме преместига тук. Преди бях с него в една стая.
Всичко беше прилежно записано и придружено от записки. Уиникът бе подготвил следващия си въпрос.
- Някога вземал ли си чужди играчки, Том?
Настъпи картка пауза. Лицето на момчето беше непроницаемо и не се появяваше и капчица срам или вина.
- Играчки ли, сър? - Том малко бе сменил тона си, - защо са ми играчките на някой друг? Аз не играя с играчки, вече съм голям.
Наистина в стаята имаше няколко книги, но нито една топка или парцалена кукла. В сиропиталищата винаги се намираше някоя стара играчка за всяко дете. Том обаче очевидно смяташе себе си за надраснал това.
- Добре, да те попитам така – някога вземал ли се нещо, което не е твое?
Отговорът дойде много бързо, но беше видимо неестествен:
- Доктор Уиникът, отец Питър толкова пъти ни е учил: не бива да се краде.
Фразата прозвуча точно като нещо заучено и казано с едва доловима досада. Уиникът усещаше, че трудно ще влезе под кожата на това момче. В такива моменти винаги разичташе на своя метод с игрите. Разработваше това и планираше дори да напише студия или книга за игрите в детската психоанализа. Той бръкна в джоба на сакото си и извади едно пиринчено топче. Том проследи движението и не можа да прикрие любопитството в очите си, които следяха лъскавото топче.
- Е, Том, това вече е истинска игра. Сега аз ще ти задавам въпрос и ще ти подхвърлям топчето. Уловиш ли го, трябва да оговориш честно. Иначе топчето ще започне да пáри и ... може да те изгори. Смееш ли да се хванеш с тази игра? Това е необикновено точпе, Том.
- Необикновено като мен ли? А аз може ли да задавам въпроси?
- Вече го направи, момчето ми. Шегувам се. Разбира се, че можеш. Нали трябва да ми го подадеш обратно.
Това винаги действаше. Децата просто обичат игрите и чрез игри могат да покажат най-истинската си същност. Уиникът очакваше Риддъл да спре да бъде толкова предпазлив и загадъчен и да прояви детското в себе си.
- Къде бяхте на море това лято, Том?
Топчето полетя към малката бледа длан, коят го хвана и стисна здраво.
- Олд Хари Рокс, в Дорсет. На юг оттук. Има едно селце, където ни заведоха. Вие на колко сте години?
Том хвърли на свой ред топчето и Уиникът го улови.
- На четиридест съм. И не лъжа. Знам, че не ми личат. - мъжът се усмихна ведро и усети изпитателния поглед на момчето.
- Не изглеждате толкова стар...
Доналд прихна, а събеседникът му даже не трепна. Изглежда момчето не усети, че може да е било грубо а и като че ли това не го интересуваше.
- Там има много скали и пещери, нали?
Точпето отново се озова в ръката на Том, който кима и бързо го върна без въпрос.
- Влизал ли си в някоя от пещерите?
Том задържа топчето и силно го стисна в ръката си така, че кокалчетата побеляха.
- Пещерите и скалите там са много и са доста опасни, не ни разрешават. А вие защо сте детски лекар?
- Защото смятам, че децата имат нужда от много внимание. Затова искам да им помогна.
Уиникът следеше всяка реакция по лицето на Том. Всеки момент играта трябваше да стане интересна.
- Том, две деца казват, че си ходил с тях в някаква пещера...Това вярно ли е?
Момчето улови топчето без нито едно мускулче да потрепва по лицето му. Погледът му обаче сякаш стана по-хладен и отпреди.
- Нямам никаква представа за каква пещера става въпрос. Те се изгубиха и аз ги намерих. В подножието на едни скали. Сигурно са паднали. Не искаха нищо да кажат, а после говорили за това как аз съм ги завел там.
Краткото мълчание бе нарушено от лекаря:
- Пáри ли топчето, Том? - той се усмихна топло, но очите на момчето излъчваха същия мраз както и преди. Том леко се умихна и каза тихо:
- Не. Кажете ми, докторе, защо нямате деца?
Топчето се стрелна към изненадания Уиникът и се приземи в ръката му.
- Н-напротив, Том...защо мислиш, че...защо мислиш, че нямам деца?
Том отново се усмихваше, а подигравката бе преминала в зловещо ликуване. Дъждът не спираше да барабали силно по стъклата, сякаш в същия ритъм със сърцето на доктора.
- Защото Алис не може да има деца, нали така? Доналд Удс Уиникът...пáри ли топчето, докторе?
Чу се трополене по дърения под. Преди да падне там, пиринченото топче изгори силно ръката на психиатъра. Той го изпусна и скочи от стола, а очите му се разшириха от ужас. Как би могъл този дребосък да знае името на съпругата му и техните проблеми.
- Просто те чух как мислиш за нея – сякаш в отговор прошепна Том. - „О, ако Алис някога успее да ми роди дете, трябва много да внимаваме, та да не се получи това. С нейното невъзмутимо безразличие“
- Как смееш? - Кресна докторът, който не успя да се сдържи и подхвана Том за яката. - Не може да си чул това...
Том се отскубна и застана до прозореца. Застанал в контражур, лицето на хлапака беше наистина зловещо, докоснато от мрака на стаята.
Доналд се наведе да прибере топчето и в същия момент си спомни думите на госпожа Коул: Няколко пъти дойде отец Питър. Поначало не се връзвам толкова не такива...неща..., но и той заяви, че има нещо зло в това момченце.
- Ами, може пък отец Питър да е прав! Не доктори, да извикат още някой пастор да гони злите духове! - Викна Том и се засмя с висок и студен глас.
Пиринченото топче не беше нажежено, но още бе топло, когато Уиникът го напъхва в джоба си.
- Спокойно, докторе. Алис може и да ви дари с някое отроче...и този път да не е мъртвородено!
Последната дума отекна в стаята и Уиникът усети студена пот да избива по челото му. Взе шлифера и чантата си и бързо тръгна към вратата. Когато хвана дръжката обаче изпита отново пареща болка по дланта си. Тя сякаш бе нажежена до червено. Мъжът се обърна и извика към невъзмутимия Том:
- Момче, какво правиш? Ти ли правиш това? - беше уплашен не на шега. Това хлапе наистина имаше нещо зло у себе си. Той понечи отново да отвори и този път успя. Обърна се към стаята, за да види как Том отново бе седнал на ръба на кревата и оправяше невидима гънка по чаршафа.
- Какво говорите, докторе? Аз нищо не съм направил.
Уиникът тръгна по стълбите. Не се спря при кабинета на госпожа Коул. Не отиде да говори с пострадалите деца. Моментално се насочи към входната врата.
- Доктор Уиникът, почакайте! Какво стана?
Беше гласът на директорката и той се спря.
- Съжалявам, госпожо, но това е извън компетенцията ми. Съветвам ви да се свържете с Доктор Робъртсън. Джеръми Робъртсън. Или извикайте пак свещеник. Госпожо Коул, позволете.
Директорката го погледна с някакво едва доловимо разбиране и отвори вратата на посетителя. Психиатърът тръгна в дъжда, без да поглежда назад. Беше сигурен, че няма повече да стъпи в това сиропиталище. Изведнъж усети нещо топло в джоба си, а миг след това, изпод шлифера му взе да излиза дим. Уплашен, Уиникът взе да удря по джобовете си, разкопча се и видя, че сакото му пуши. Щом бръкна в джоба, усети изгаряща болка. Едва извади горещото приринчено отпче, което се търкулна по тротоара и падна на пътя. Мъжът се обърна назад и отправи поглед към един прозорец на втория етаж от квадратната сграда. Въпреки дъжда различи мътния силует на момче. Задуха още по-силен вятър. Това не можеше да се е случило. Доктор Уиникът закопча шлифера си, вдигна яката си и продължи с бързи крачки напред.
*В Дорсет, Южна Англия се намира курортното селище Олд Хари Рокс. Известно е с красиви и живописни, но и опасни скали на брега на Северно море.
- Да се пресъздаде сцената, в която г-жа Коул води психиатър при Том Риддъл, за да го прегледа
Първите стъпки на есента отекваха вече и в Лондон. Листата почти бяха окапали, а вятърът беше мокър и пронизващ, подобаващо за началото на септември. По една от оживените улици на града крачеше висок и слаб мъж, загърнат с дълъг шлифер. Влагата правеше косата му да изглежда клечеста, тя беше небрежно разделена на криволичещ път, тъмно кестенява и рядка. Очите на младия човек бяха с цвят на разтопен шоколад и блясък, подсказващ бистър и аналитичен ум. Господинът беше доктор, преди по-малко от година бе получил квалификация за детска психоанализа. Обикаляше домовете за сираци и изследваше по-проблемните деца. Сега се беше насочил към тежката ръждива порта на мрачна квадратна постройка с висока ограда. Мястото бе повече от недружелюбно и по нищо освен проядената табела на входа не показваше, че там живеят деца. Това беше едно от най-старите сиропиталища в града. Мъжът беше идвал няколко пъти тук на рутинни проверки. Днес бе извикан едва ли не по спешност. След минута извади от джоба си ръка с леко напукана кожа и потропа на входната врата. Вятърът духаше силно във врата на доктор Уиникът. Той прожинираше на пръстите на краката си, изпълнен с нетърпение, чакаше да му отворят. Почука още веднъж и вдигна нагоре яката на шлифера си.
На вратата се показа девойка с престилка. Косите ѝ бяха доста разчорлени, а видът ѝ – непретенциозен и дори леко измъчен. Заедно с нея от помешението навън нахлу смесица от детски плач, далечно мъмрене и потропване на крачета по дървените стълбища. Момичето погледна някак разсеяно към доктора и отвори уста като за въпрос. Той обаче я изпревари:
- Доктор Доналд Удс Уиникът, тук съм по покана и настояване на госпожа Коул...-мъжът се усмихна вежливо и извади лекарската си карта.
Девойката сякаш първом се смути от вида на младия господин, после се взря в картата, по лицето ѝ се изписа веднага изражението на човек, който се е досетил за нешо важно. Тя се усмихна напрегнато, отстъпи назад и извика с неочаквана сила на гласа:
- ГОСПОЖО КОУЛ!- погледна окуражително към госта и го подкани да влезе. - ама влизайте, моля ви се. Сега ще ви покажа къде е кабинетът. Тя всеки момент ще дойде.
Доктор Уиникът влезе в антрето, облицовано с черно-бели плочки. Миризмата на дезинфектант го блъсна силно в носа. Всичко наоколо блестеше от чистота, макар и да беше бедно обзаведено. Сградата си беше стара, но пък изглеждаше прилично, в сравнение с други сиропиталища, които младият лекар беше посещавал. Той прокара ръка през влажната си коса и смени посоката на пътя, който я разделяше. Ослуша се, за да чуе приглушените викове на деца. Викове и плач, защото от никое кътче на квадратната сграда не се чуваше смях. От коридора насреща към лекаря се зададе една кльощава жена измъчен вид. Изглежаше така, сякаш нещо непрекъснато я притеснява, и докато приближаваше, раздаде няколко нареждания.
-Том да си бъде в стаята, че ще има посетител, Били си е запилял очилата и вижте какво се случва с Ейми Бенсън, защото нощес отново е подмокрила чаршафите! Този летен лагер ще ни излезе през носа...-погледът на жената се спря върху посетителя и тя придоби сякаш още по-тревожен вид.
-Добър ден, госпожо Коул, - Уиникът реши да поеме инициативата и подаде ръка на директорката, - извикахте ме по спешност.
Жената бързо стисна ръката му и посочи делово към вратата встрани. Стаята беше нещо средно между кабинет и гостна, обзаведена с вехти мебели, но също забележително чиста. Госпожа Коул се настани зад писалището и подкани доктора да седне на един разнебинтен стол.
-Вие сте доктор Уиникът значи. Идвали сте и преди, нали така? За вас се чува много и знам, че се занимавате с по-тежките случаи... - тя се взря в лицето на доктора, без да му дава думата и продължи, кимайки, - Мисля, че сте ни посещавали вече няколко пъти. Този път обаче нещата са...тревожни.
Тя преглътна и зарови из някакво шкафче на писалището. След миг измъкна бутилка джин с поизбледнял етикет и две чаши.
-Да ви почерпя...
Докторът вдигна любезно ръка за отказ и заговори на свой ред:
-Госпожо Коул, от няколко години обикалям сиропиталищата и изследвам психиката на децата, израстнали без родителска грижа. Наистина в моята компетенция са по-тежките случаи. Мога да кажа, че отскоро навлязох в областта на детската психоанализа. Бих искал да ми обясните систуацията с...- той извади от вътрешния джоб на шлифера си тефтерче, бързо го разлисти и прочете – Том Риддъл. Каква загадка крие това момче?
Госпожа Коул вдигна пълната си чаша и отпи голяма глътка. Лицето ѝ съвсем леко се отпусна, но тревогата бе още видима.
- Това момченце винаги си е било...да кажем по-собено. Още от бебе почти не плачеше. С другите деца не разговаря. И даже ги плаши. - при последната дума директорката разтвори почти уплашено очи. Докторът гледаше невъзмутимо и беше готов да започне да си записва. Използва драматичната пауза за въпроса си:
- Извинете, но плаши в какъв смисъл? Имате предвид, че ги тормози ли?
Гопожа Коул кимна и отпи още една смела глътка от питието. После сключи ръце пред себе си и заговори с малко по-нисък глас.
- Може да се каже, докторе, може да се каже. Но...трудно е да се докаже. Случиха се няколко неща, които смея да нарека...ужасни! - тя отново разшири очи, но след като това не произведе очаквания ефект, продължи, - преди време се скарали с Били Стъбс, а на следващия ден зайчето му беше...обесено на тавана. Да опустея, ако знам как се е качил, ала животинката няма сама да го направи, я! Косата на Ерика Вейн пламнала след една караница...не намерихме кибрит, но кой друг би могъл...а момиченцето и дума не иска да каже оттогава. След като Ноел Стивънсън твърдеше, че Том е откраднал йо-йото му, падна от едно дърво и едва не си счупи врата, а после казваше моля ви се, че Риддъл го е накарал да стори това...После Фреди го гонила змия, която Том бил насъскал, не че го вярвам, но три деца го твърдяха...Няколко пъти дойде отец Питър. Поначало не се връзвам толкова не такива...неща..., но и той заяви, че има нещо зло в това момченце.
Докторът записваше, без да вдига поглед. Госпожа Коул направи поредната си пауза за глътка джин. Сега лицето ѝ доби съвсем тревожен вид, а по високите скули бяха избили розови петна.
- Беше се кротнал. Изчезваха разни неща..., но това се случва. Те често се крадат един друг и трудно ги хващаме. Последното обаче...е съвсем прясна история! Веднъж в годината ги водим извън града. На летен лагер, разбирате ли? Обикновено в провинцията или на море. Тази година ги заведохме на юг – в Дорсет*. Да подишат морски въздух, разбирате ли. И Том, моля ви се, изчезна с две от децата. Какво е ставало, не знам. Ейми Бенсън и Денис Бишоп така и не дойдоха на себе си. Единственото, което успяхме да откопчим от тях, бе, че са ходили заедно с Том Риддъл в някаква пещера. Той се кълнеше, че само са влезли да разгледат, но там се е случило нещо, сигурна съм. Доктор Уиникът, надеждата ми е във вас – искам да говорите с това момче. Уверена съм, че нещо не е наред!
Уиникът вдигна поглед към госпожа Коул и заговори бавно:
-Любезна госпожо, със сигурност ще направя това, дошъл съм дотук. Нещо повече – ще разговарям и с другите деца. Моля, заведете ме първо при Том.
Двамата станаха и директорката го изведе от кабинета си. Тръгна с него нагоре по каменното стълбище. Наоколо се виждаха деца, облечени в нещо като сиви куртки. Те бяха чисти и спретнати, но по всичко си личеше, че в очите им липсва обикновеният блясък на дете, израстнало със семейството си. На стълбищната площадка на втория етаж спряха пред първата врата по дългия коридор. Противно на очаванията на госта директорката почука на вратата, след това влезе и обяви:
- Том, имаш посетител. Дошъл е господин Уиникът.
Не се чу никакъв отговор. Жената подкани лекаря да влезе. Помощението не беше особено приветливо и изглеждаше някак голо. Имаше стар дрешник, един олющен дървен стол и желязно легло. Изглежда никой не искаше или не можеше да дели стая с малкия Риддъл. Самият той беше седнал на ръба на леглото, с глава между дланите си. Гледаше надолу и по никакъв начин не показа, че го интересува новодошлият.
-Е, аз ще ви оставя сами. - пророни госпожа Коул и напусна стаята, като затвори тихо вратата след себе си.
Уиникът бе свалил шлифера и сега той висеше на едната му ръка, с другата държеше кожена чанта, която веднага прикова погледа на чернокосото момче. То вдигна лице към госта. Имаше красиви черти, бледа кожа и тъмни очи. Те леко се присвиха, почти с негодувание и презрение, някак неприсъщи за малко дете.
-Защо сте тук? Вие сте доктор, нали?-гласът му леко се извиси в края на изречението а погледът се стрелна обвинително към лекарската чанта. - Тя ви е пратила! Знам!
За Уиникът това не беше нито нещо изненадващо, нито пък ново. Той спокойно се приближи към Том и придърпа стола. Положи шлифера на облегалката, а издайническата чанта остави на пода. Сетне седна и извади пак тефтерчето си. Погледна към момчето и леко се усмихна.
-Здравей, Том. Аз се казвам Доналд. Доналд Удс Уиникът. Наистина съм доктор. Няма обаче да те лекувам, Том. Нищо няма да ти правя, защото ти си здрав, нали? Дошъл съм само да си поговорим. Не искам да се притесняваш.
Момчето присви очи и погледна дръзко към Уиникът.
-Аз не се притеснявам! - почти изсъска то и скръсти ръце пред гърдите си. - И не искам да говоря с вас!
Доналд Уиникът вече беше виждал такава реакция. От няколко години задълбочено се занимаваше подобни случаи. Детската психиатрия и психоанализа се развиваше с бавни, но сигурни темпове, а той, като млад учен, проявяваше силен интерес и дръзка склонност експерименти и новаторство. Преди десетина години войната го накара на прекъсне обучението си, но стажантството му го срещна с пострадали от войната деца във временна болница в Кембридж. Беше се научил да разпознава празнотата в погледа на едно дете, което е изгубило всичко. Очите на Том бяха като бездни на самота, но и някак твърде студени.
-На колко години си, Том?
-Не харесвам да ми казват по име! - Нацупи се хлапакът и между веждите му хлътна малка ямичка.
-Така ли? Но нали така се казваш?
-Том Мерсволуко Риддъл – Том на баща ми, Мерсволуко на бащата на моята майка и Риддъл е на баща ми фамилията. Майка ми е казала това тук, преди да умре.
Момчето издекламира това не като научено стихотворение, а като тайнствена история, която не всеки ден можеш да чуеш. Личеше, че това за него е ценна информация.
- О, това е много интересно. Я, какви неща знаеш само! А защо не обичаш да те наричат Том?
- Не харесвам името „Том“. Има много хора с това име. - каза и бързо спусна погледа си към пода, а ръката му неволно задърпа един конец, който висеше от куртката.
Уиникът записваше всяка дума, а отстрани си водеше бързи записки. Вдигна поглед към детето и бързо го огледа отново. Том беше блед и слабичък, но в никакъв случай недохранен. Не можеше да се каже, че има щастлив вид, ала не изглеждаше и сломен като повечето деца по тези места. Видът му беше прилежен, косата – сресана, ушите – измити, колкото и малко неща да имаше наоколо, те бяха подредени и сякаш под конец. Чаршафът на леглото беше без гънка, одеалното бе сгънато старателно, а възглавницата стоеше сякаш непокътната. Нямаше никаква играчка, никъде в стаята.
- Значи знаеш имената на баща си и дядо си... Може би знаеш и това на майка си?
Том погледна право в очите доктора и без сянка на тъга произнесе тихо и кратко:
- Не. Тя е умряла.
Това очевидно не беше тема, която имаше смисъл да се продължава. Лекарят погледна бързо записките си от кабинета на директорката, пое въздух и заговори спокойно:
- Странни неща се случават около теб, а Том? Или предпочиташ Риддъл...Искаш ли да поиграем на една игра? Като гатанки – аз ти задавам въпрос, а ти ми даваш отговора...
- Тази игра звучи глупаво. - каза студено Риддъл, - кажете просто какво искате.
Гласът на детето прозувача неестествено мощно и заповеднически. Сякаш малкият беше свикнал да разговаря така с всички. Това обаче като че ли не направи впечатление на доктора.
- На колко години си, Том?
- На девет...и девет месеца.- добави сякаш да си придаде важност типично по детски.
- Ще ми кажеше ли, Том, кога си се скарал с Били Тъбс?
- Не съм се карал с него от векове – отговори бързо и присви враждебно очи. - това беше много отдавна. Още преди миналата Коледа. Само се перчеше той...с тъпия си заек.
Думите бяха произнесени почти през стиснати зъби. Долавяше се нещо, което бе много нетипично за ненавършените десет години на това дете. По прозореца заплющаха едри капки дъжд, а небето навън придоби оловен цвят и сега стаята стана още по-хладна и мрачна.
- Зайчето, което било обесено на тавана? Знаеш ли нещо за това, Том?
Тук момчето почти се усмихна, само че подигравателно. Сетне вдигна нагоре глава и посочи сивкавия таван на стаята.
- Високо е, докторе. Как очаквате да имам нещо общо? Аз не пълзя като паяк по стената.
- О, в никакъв случай не очаквам нещо такова. Питах те дали знаеш нещо за това, а не – нали си участвал?
- Били е странен, господине. Госпожа Коул може и да не ви е казала, защото е по-лесно аз да съм виновен. Обаче Били беше като обсебен от този заек. Говореше си с него постоянно и даже ме заплашваше, че щял да насъска животното срещу мен. Заек, представете си...-красивото лице на Том отново се разтегли в подигравателна усмивка.
- Един ден Били беше откачил...крещеше цял ден. Скарахме се и аз го заплаших, че ще съжалява, ако не спре да крещи. А после...после намериха зайчето му обесено. Били ревеше и веднага посочи мен. А аз нямам нищо общо. И не мога да стигна тавана. Не бях изобщо в стаята. Тогава ме преместига тук. Преди бях с него в една стая.
Всичко беше прилежно записано и придружено от записки. Уиникът бе подготвил следващия си въпрос.
- Някога вземал ли си чужди играчки, Том?
Настъпи картка пауза. Лицето на момчето беше непроницаемо и не се появяваше и капчица срам или вина.
- Играчки ли, сър? - Том малко бе сменил тона си, - защо са ми играчките на някой друг? Аз не играя с играчки, вече съм голям.
Наистина в стаята имаше няколко книги, но нито една топка или парцалена кукла. В сиропиталищата винаги се намираше някоя стара играчка за всяко дете. Том обаче очевидно смяташе себе си за надраснал това.
- Добре, да те попитам така – някога вземал ли се нещо, което не е твое?
Отговорът дойде много бързо, но беше видимо неестествен:
- Доктор Уиникът, отец Питър толкова пъти ни е учил: не бива да се краде.
Фразата прозвуча точно като нещо заучено и казано с едва доловима досада. Уиникът усещаше, че трудно ще влезе под кожата на това момче. В такива моменти винаги разичташе на своя метод с игрите. Разработваше това и планираше дори да напише студия или книга за игрите в детската психоанализа. Той бръкна в джоба на сакото си и извади едно пиринчено топче. Том проследи движението и не можа да прикрие любопитството в очите си, които следяха лъскавото топче.
- Е, Том, това вече е истинска игра. Сега аз ще ти задавам въпрос и ще ти подхвърлям топчето. Уловиш ли го, трябва да оговориш честно. Иначе топчето ще започне да пáри и ... може да те изгори. Смееш ли да се хванеш с тази игра? Това е необикновено точпе, Том.
- Необикновено като мен ли? А аз може ли да задавам въпроси?
- Вече го направи, момчето ми. Шегувам се. Разбира се, че можеш. Нали трябва да ми го подадеш обратно.
Това винаги действаше. Децата просто обичат игрите и чрез игри могат да покажат най-истинската си същност. Уиникът очакваше Риддъл да спре да бъде толкова предпазлив и загадъчен и да прояви детското в себе си.
- Къде бяхте на море това лято, Том?
Топчето полетя към малката бледа длан, коят го хвана и стисна здраво.
- Олд Хари Рокс, в Дорсет. На юг оттук. Има едно селце, където ни заведоха. Вие на колко сте години?
Том хвърли на свой ред топчето и Уиникът го улови.
- На четиридест съм. И не лъжа. Знам, че не ми личат. - мъжът се усмихна ведро и усети изпитателния поглед на момчето.
- Не изглеждате толкова стар...
Доналд прихна, а събеседникът му даже не трепна. Изглежда момчето не усети, че може да е било грубо а и като че ли това не го интересуваше.
- Там има много скали и пещери, нали?
Точпето отново се озова в ръката на Том, който кима и бързо го върна без въпрос.
- Влизал ли си в някоя от пещерите?
Том задържа топчето и силно го стисна в ръката си така, че кокалчетата побеляха.
- Пещерите и скалите там са много и са доста опасни, не ни разрешават. А вие защо сте детски лекар?
- Защото смятам, че децата имат нужда от много внимание. Затова искам да им помогна.
Уиникът следеше всяка реакция по лицето на Том. Всеки момент играта трябваше да стане интересна.
- Том, две деца казват, че си ходил с тях в някаква пещера...Това вярно ли е?
Момчето улови топчето без нито едно мускулче да потрепва по лицето му. Погледът му обаче сякаш стана по-хладен и отпреди.
- Нямам никаква представа за каква пещера става въпрос. Те се изгубиха и аз ги намерих. В подножието на едни скали. Сигурно са паднали. Не искаха нищо да кажат, а после говорили за това как аз съм ги завел там.
Краткото мълчание бе нарушено от лекаря:
- Пáри ли топчето, Том? - той се усмихна топло, но очите на момчето излъчваха същия мраз както и преди. Том леко се умихна и каза тихо:
- Не. Кажете ми, докторе, защо нямате деца?
Топчето се стрелна към изненадания Уиникът и се приземи в ръката му.
- Н-напротив, Том...защо мислиш, че...защо мислиш, че нямам деца?
Том отново се усмихваше, а подигравката бе преминала в зловещо ликуване. Дъждът не спираше да барабали силно по стъклата, сякаш в същия ритъм със сърцето на доктора.
- Защото Алис не може да има деца, нали така? Доналд Удс Уиникът...пáри ли топчето, докторе?
Чу се трополене по дърения под. Преди да падне там, пиринченото топче изгори силно ръката на психиатъра. Той го изпусна и скочи от стола, а очите му се разшириха от ужас. Как би могъл този дребосък да знае името на съпругата му и техните проблеми.
- Просто те чух как мислиш за нея – сякаш в отговор прошепна Том. - „О, ако Алис някога успее да ми роди дете, трябва много да внимаваме, та да не се получи това. С нейното невъзмутимо безразличие“
- Как смееш? - Кресна докторът, който не успя да се сдържи и подхвана Том за яката. - Не може да си чул това...
Том се отскубна и застана до прозореца. Застанал в контражур, лицето на хлапака беше наистина зловещо, докоснато от мрака на стаята.
Доналд се наведе да прибере топчето и в същия момент си спомни думите на госпожа Коул: Няколко пъти дойде отец Питър. Поначало не се връзвам толкова не такива...неща..., но и той заяви, че има нещо зло в това момченце.
- Ами, може пък отец Питър да е прав! Не доктори, да извикат още някой пастор да гони злите духове! - Викна Том и се засмя с висок и студен глас.
Пиринченото топче не беше нажежено, но още бе топло, когато Уиникът го напъхва в джоба си.
- Спокойно, докторе. Алис може и да ви дари с някое отроче...и този път да не е мъртвородено!
Последната дума отекна в стаята и Уиникът усети студена пот да избива по челото му. Взе шлифера и чантата си и бързо тръгна към вратата. Когато хвана дръжката обаче изпита отново пареща болка по дланта си. Тя сякаш бе нажежена до червено. Мъжът се обърна и извика към невъзмутимия Том:
- Момче, какво правиш? Ти ли правиш това? - беше уплашен не на шега. Това хлапе наистина имаше нещо зло у себе си. Той понечи отново да отвори и този път успя. Обърна се към стаята, за да види как Том отново бе седнал на ръба на кревата и оправяше невидима гънка по чаршафа.
- Какво говорите, докторе? Аз нищо не съм направил.
Уиникът тръгна по стълбите. Не се спря при кабинета на госпожа Коул. Не отиде да говори с пострадалите деца. Моментално се насочи към входната врата.
- Доктор Уиникът, почакайте! Какво стана?
Беше гласът на директорката и той се спря.
- Съжалявам, госпожо, но това е извън компетенцията ми. Съветвам ви да се свържете с Доктор Робъртсън. Джеръми Робъртсън. Или извикайте пак свещеник. Госпожо Коул, позволете.
Директорката го погледна с някакво едва доловимо разбиране и отвори вратата на посетителя. Психиатърът тръгна в дъжда, без да поглежда назад. Беше сигурен, че няма повече да стъпи в това сиропиталище. Изведнъж усети нещо топло в джоба си, а миг след това, изпод шлифера му взе да излиза дим. Уплашен, Уиникът взе да удря по джобовете си, разкопча се и видя, че сакото му пуши. Щом бръкна в джоба, усети изгаряща болка. Едва извади горещото приринчено отпче, което се търкулна по тротоара и падна на пътя. Мъжът се обърна назад и отправи поглед към един прозорец на втория етаж от квадратната сграда. Въпреки дъжда различи мътния силует на момче. Задуха още по-силен вятър. Това не можеше да се е случило. Доктор Уиникът закопча шлифера си, вдигна яката си и продължи с бързи крачки напред.
*В Дорсет, Южна Англия се намира курортното селище Олд Хари Рокс. Известно е с красиви и живописни, но и опасни скали на брега на Северно море.
Коментари
Публикуване на коментар