Никога навсякъде

Условие, по което е написан този разказ:

  • Да е ситуиран в Бобатон
  • Да е намесен Хипогриф
  • Да се развива по времето на терора на Гринделвалд (1926-1945)

Ще се наричам хипогриф
С този псевдоним ще остана познат на поколенията - така се реши на Големия съвет през декември, 1945 година. От нашата вече намаляла магьосническа общност, събрала се около училището по магия Бобатон, бяха избрани тези, които да опишат действията от страна на нашето общество, да се събере написаното в малък труд, който ще се постави под стъкло в почитния край на библиотеката на училището. Ако читателят е отворил тези страници с намерение да прочете приказка с щастлив край, в който всички печелят и принцът се жени за красивото селско момиче с добро сърце, съм длъжен да Ви разочаровам още преди да сте започнали със същината на моята история. Мога да Ви уверя обаче в достоверността на всяка дума, както и в тъгата, която ме обзема при самата мисъл да преживея всичко от начало. Сега, седнал на една от старинните пейки на библиотеката на Бобатон, в малките часове на нощта, заслушвайки се във вятъра, на гърба на който завинаги ще се носят душите на загиналите през войната, потапям перото си в мастилницата, и се пренасям заедно с вас тридесет години по-рано.

До последния си дъх ще изпитвам срам. Когато в началото на века започна и свърши Великата война, никой от Бобатон не се поинтересува от това, което се случи с мъгълското общество. Тогава аз все още бях в училището, в началните класове. Смътно си спомням, че в един момент залите се препълниха с хора, даже моето семейство остана за известно време при нас с брат ми. Много години по-късно разбрах, че е имало изчезнали семейства на ученици от мъгълски произход, които бяха останали в Бобатон, за да бъдат в безопасност, а след войната разбрали, че вече са сирачета. Бяхме прекалено подвластни на Международния Указ за Секретност. Единствената ни грижа беше да запазим себе си. Иска ми се да вярвам, че действията ни по време на следващата Велика война са изкупили греха ни.

Години по-късно, когато вече бях пълнолетен, с хубава работа в Министерството, и семейство, започнах да купувам мъгълски вестници. Исках да следя какво се случва в тхния свят и да науча повече за нещата, които вълнуват нашите братя. По-късно ми казваха, че сигурно съм усещал, че идва нова война, но аз никога не съм вярвал в тези неща. За няколко месеца толкова се пристрастих, че даже съпругата ми се притесни за мен. Всичко беше толкова ново и любопитно. Живеехме в предградията на град Л-, в хубавата стара семейна къща; децата растяха, приятели и роднини идваха и си отиваха, сезоните се сменяха, а аз четях мъгълската преса. Запознах се с думи като “танк”, “бомбардировка”, “пушка”, “самолет” - бях възхитен. В най-тъмния час, когато прочетох, че е започнала нова война, бях в кухнята, спънах се в един леген с перящи се дрехи и политнах назад върху купищата чисто бельо. Ако съпругата ми беше жива сега, щяхме да се смеем заедно на този момент.

Половин час по-късно вече бях събрал приятелите си и някои колеги от Министерството в дневната и се започна дискусия. Запознах ги с фактите, изказах мнението си, че е време да се включим, но никой не поиска да ме чуе. Всички бяха твърдо убедени, че най-правилната политика от страна на магьосниците от региона е да изчакат и ако се наложи да потърсят убежище в Бобатон, ако се стигне до там. Разбиха ми сърцето. Искаше ми се да вярвам, че всички са на моето мнение, че имаме дълг към мъгълите в нашата страна и нашата не-намеса би била равносилна на престъпление. Никой не поиска да разбере какво им казвам.

Читателят знае най-вероятно как се разви войната още през първите две години. За тях нямам много за казване, освен че аз продължих да чета мъгълските вестници, но вече тайно. В навечерието на Великден 1941 година се взе решение всички магьоснически семейства да се съберат в Бобатон и да останат там до края на войната. Разбира се, на острова щяхме да сме в безопасност. Бяха направени допълнителни заклинания – магипортирането от и на неголемия остров вече беще невъзможно и остана така завинаги след войната. Почувствах се обречен и напълно безполезен. Естествено, вече нямаше как и да чета мъгълски вестници, което близките ми смятаха, че съм изоставил като ненужно занимание. На десетата нощ прибрах в джобовете си няколко мъгълски монети и излязох без никакъв план на откритото поле зад училището. Докато пълнех лулата си и вървях в непроеделена посока, търсейки тестроли в тъмнината, които да ме отведат на континента, се отправих към поляната с ручейчето, където бях видял Ж- за пръв път. Засрамих се от това, че я излъгъх, че отивам до библиотеката, но понякога всеки има нужда от една или две тайни, за да запази чувството си за идентичност.

Нещо ме побутна по гърба. Зарадвах се – може би беше тестрол. Оказа се стария Селие, даже не знаех, че е жив още. Поклоних се на хипогрифа, той също се поклони ниско в отговор. Заедно със Селие стигнахме до континенталната част за нула време. Оставих го в една горичка близо до град Б-. След няколко бързи магипортирания не само че се сдобих с вестници от последните няколко дни, за които платих щедро, струва ми се, но и намерих един голям плъх за Селие. През следващите няколко нощи се промъквах по същия начин до Б-, като на Ж- казвах, че страдам от безсъние и отивам на разходка. Селие ме чакаше всеки път на същото място. На четвъртата нощ се усмелих да вляза в една кръчмичка в Б- за чаша вино и парченце хляб с камамбер. Не след дълго една възрастна жена се риближи до мен и ме попита защо не съм на фронта, като ме гледаше все едно бях призрак. Не знаех какво да кажа, а вътрешно се упрекнах, че съм допуснал такава грешка. Извиних се и се запътих към изхода, когато тя ме спря и попита дали може да ме помоли за помощ. Разбира се, приех. В една прашна стая на горния етаж лежеше сина й, имаше множество рани по тялото. Не я попитах как се е озовал там. Сърцето ми заби учестено. Казах й бързо да излезе и да ми донесе вода. Зад гърба й затворих вратата. Извадих магическата си пръчка и направих малкото подходящи магии, които знаех. Горчиво съжалих, че нямам отвари в себе си, но въпреки всичко видях, че има подобрение. Момчето отвори очи и попита къде е. Изскочих през прозореца и още във въздуха се магипортирах при Селие, който беше малко възмутен, че не му нося плъх тази нощ.

На следващата сутрин събрах няколко приятели, без съпругите им, и разказах какво съм направил. Помолих ги да ме изслушат внимателно. След като приключих разказа си ги оставих сами да разговарят за моето предложение. В полунощ се събрахме при хипогрифите – бяха дошли седем от десетте, на които споделих. Във вестника прочетох, че е имало битка близо до Д- и отлетяхме направо натам. Предполагах, че сме много закъснели, но все пак имаше шанс да се намерят оцелели. Надявах се. Джобовете ни бяха пълни с отвари, а моят приятел П- беше донесал и една раница с храна – на неговата предвидливост винаги можеше да се разчита. В два часа сутринта вече бяхме на мястото. Даже сега, на сенките в библиотеката, имам чувството, че пред очите ми стоят труповете и дима, чувам гласовете на тези, които все още носеха искрица живот в гърдите си.

Паднахме на колене. Р-, който имаше четири момчета на възрастта на тези, които лежаха пред очите ни мъртви от часове, се наведе напред така, както беше на колене, облегна се с две ръце за земята сякаш щеше да падне, и се разтресе неудъжимо. Високо в небето луната се подаваше и се скриваше между облаците. Звезиди нямаше. След няколко дълги момента аз събрах сили да стана. Приятелите ми ме последваха. По-късно щеше да има време да мислим за видяното. В началото не знаехме откъде да започнем. Ръцете трепереха, въздухът тежеше. Някъде наблизо чухме стон и всички се затичахме едновременно в посока на звука. Телата бяха на купчина и много мръсни. С общи усилия разбутахме умрелите и стигнахме до живото момче. П- измагьоса вода и после подсуши тялото. Направихме всичко по силите си, но не успяхме. Цяла нощ обикаляхме из полето на смъртта. Успяхме да спасим около тридесет и пет войници. П- им раздаде всичката храна, която бяхме донесли, като преди това беше утроил количествата с магия. Направихме и палатка, в която наредихме спасените и струпахме храната. На зазоряване се върнахме при хипогрифите, които сякаш също си имаха лидер – стария Селие, и се завърнахме в Бобатон. Давах си прекрасно сметка, че мъгълите не трябва да ни виждат и че можем да работим само през нощта.

През следващите няколко месеца всеки от първите осем събра още толкова хора и обикаляхме заедно всяка нощ, като групата разчиташе на мен да набавя информация кога и къде се е провела битка. Това не значи, че абсолютно всяка нощ сме лекували умиращите на бойни полета, читателю. Понякога влизахме в разрушени градчета и се опитвахме да спасим който намерим.

През септември 1942 направихме събрание в Голявата зала на Бобатон. Всеки магьосник, млад или възратен, присъстваше. Вече не можеше да се крие дейността ни. Това събиране влезе в историята на училището като едно от най-геройските събития в Бобатон за последните пет века. Няколко магьосника говориха дълго, включително и аз. Читателят не може да си представи какво изпитах, когато накроя изкрещях “За Франция! За Бобатон! За нашето бъдеще и за бъдещето на нашите деца! Кой е с мен?” и цялата зала изригна.

От следващия ден училището беше неузнаваемо. Сформирахме екипи, които си имаха лидер и определена задача. Мъжете и жените на възраст между двайсет и петдесет щяха да помагат на ранените на бойните полета с каквото могат, като във всеки екип беше сложен магьосник, който да разбира повече от лечение. Децата и преподавателите по цял ден и варяха отвари, а възрастните трансфигурираха различни ненужни предмети в шишенца за отвари и предаваха знанията си за лечение на по-неопитните. Най-накрая започвах да усещам, че нашето общество прави това, което трябваше да прави и по време на първата война. Но нямаше време за такива мисли сега.

Няма как, читателю, да се разбере точно на колко хора помогнахме за тези няколко години. Като призраци се носехме нощно време из бойните полета, бързахме колкото можем. Имахме система, която се наложи сама по себе си – жените се занимаваха с отварите, с превързването на рани и с облекчаване на болките; мъжете търсиха все още живите, ровиха из купища ранени, мъртви, обезобразени мъже, някои от които изглеждаха като деца все още. Носихме храна, измагьосвахме палатки, работехме по цяла нощ без да спрем, а сутрин се понасяхме на крилете на хипогрифите и няколко тестроли, които живееха на територията на острова Бобатон и които, имайки в предвид, че замъкът се намира на остров, не бяха никак малко на брой.

***

Аз съм в библиотеката на училището и първите лъчи на слънцето се подават на хоризонта. Съмнявам се, че някога ще успея да заспя нощем отново. Преди лъжех милата ми Ж-, че страдам от безсъние. Сега това поне вече е истина. Но в Бобатон вече никой не спи през нощта. Ужасите на това, което видяхме, ще ни преследват винаги.

Няколко дни след края на войната почина и верния стар хипогриф Селие. Сякаш беже доживял до такава старост, за да изпълни и той дълга си. Дълго стоях до тялото му и му говорих и благодарих. Погребах го сам в полунощ на мястото, където ме чакаше той за първи път.

След войната в Бобатон беше сложено началото на нов учебен предмет – беше важно децата да се обучават в изкуството на лечението. Дълбоко се надявам, че никога повече няма да се наложи нашето общество да извърши това, което направихме през последните години на войната. В архива на директора се намира подробното описание, на което също аз бях автор, на битките и датите, местата, до които пътувахме. Описани са също и имената на загиналите магьосници, като в бъдеще ще бъде направена малка стена в двора на училището с техните имена.

С това моето кратко изложение ще прикючи. Бих искал да хвърля светлина върху още нещо, което нарочно запазих за края, защото знам, че когато го напиша историята ще приключи. На някои от местата, които посетихме, твърде късно се разбра, че въздухът е отровен. В мрачната сутрин след една от тези нощи загубих съпругата си, Ж-, която беше една от най-активните в нашата борба със смъртта и освен това беше една от най-красивите жени на света – косата й беше дърга по кръста, с цвета на сребро и винаги ухаеща на свежи цветя. Читателят ще ми прости отклонението. Много други магьосници се простиха с живота си по време на войната, но броят им не може да се сравни с този на мъгълите, които нямаше да се завърнат при семействата си. В тяхна памет...

Коментари

Хари Потър събития и турнири

Абонирайте се за новини, коментари и теории по email:

Популярни публикации от този блог

Петимата най-лоши преподаватели на Хари Потър

Творчески турнир №5: Произведение 5

Честит рожден ден, Джоан Роулинг! Честит рожден ден, Хари Потър!

Бънти, Тезей и кои други персонажи със сигурност ще се завърнат във "Фантастични животни 3"

ЧРД на Крис Кълъмбъс

5 проблема, които рейвънклоуци разбират

Наджини - обича ли лорд Волдемор змията си

Роулинг и Шекспир - препратки в Хари Потър

Жените, които мразеха жените: Дж. К. Роулинг и насилието

Защо трябва да благодарим на Лавендър